![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
— Значи… Значи ли това, че по някакъв начин Юкоштан е замесен в тази история?
— Нямам представа — казва тя. Обръща се да огледа мястото, през което са преминали. То носи дребни белези от Примигването — пясъкът е стопен, а повечето дървета са разкривени, мутирали сякаш, — но извън това по нищо не личи, че е място на остатъчна реалност.
Шара отчупва клонка от едно дърво наблизо, обелва ивица от кората — сърцевината е яркозелена, — после забожда клонката в земята.
— Да показва откъде сме влезли — обяснява на Зигруд. — Хайде, води.
Дирята минава през една долина, после се изкачва все по-нагоре по склоновете, стига до едно било и…
— Залегни — прошепва Зигруд. — Залегни! — Стисва я за раменете и я поваля на меката песъчлива почва.
Шара лежи неподвижно и се ослушва. И тогава ги чува — гласове, трясък на чукове.
Зигруд надниква през ниските храсти.
— Видяха ли ни? — шепне Шара.
Той клати глава.
— Не. Но това, което аз виждам, е много странно.
— Може ли да погледна?
— Да, мисля, че да — казва той. — Те са доста далеч в долината долу… И са много заети.
Шара надига глава и изпълзява до място, откъдето може да види.
В цялата долина горят огньове, сякаш хората там се готвят за работа и през нощта. Но върху какво точно работят не е ясно — виждат се шест дълги и широки силуета от лъскав метал, които в първия момент Шара оприличава на исполински обувки, заострени отпред и четвъртити отзад като налъмите, които се носят във Воортяштан, само че в гигантските метални обувки има врати и прозорци, стълби и капандури… а в средата има нещо, което прилича на мачта, но без платно.
— Приличат на… — казва Шара.
— На кораби — довършва Зигруд. — Лодки. Гигантски лодки от метал, без море и без платна.
Шара присвива очи да различи по-ясно хората, които притичват около корабите, завиват винтове, заваряват метални листове. Всички работници са облечени в традиционни колкаштански дрехи.
— Определено са Реставратори — мърмори тя. — Но защо им е да строят метални лодки тук, насред сушата? Има стотици мили до океана, по дяволите! Сигурно за това им е трябвала стоманата…
— Не им е голяма флотилията — казва с известно пренебрежение Зигруд. — Само шест кораба. Ако намерението им е да отплават, няма да стигнат далеч.
Шара мисли трескаво.
— Почти по хиляда килограма стомана на месец за малко повече от година… не можеш да построиш много кораби с това. Но не виждам за какво друго би могла да им трябва стоманата!
— И после какво?
— Не знам. Може би са открили в Склада нещо, което да им създаде океан при нужда.
Осем мъже тикат нещо по рампа, водеща към търбуха на една от металните лодки. Въпреки оскъдната светлина сърцето на Шара спира при вида му и тя възкликва:
— Ох!
— Оръдие — казва Зигруд.
— Да — казва тя. — Сто петдесет и три милиметрово. Виждала съм такива само на сейпурски бойни кораби. — Насочва погледа си към оръдейните капаци в корпуса на другите кораби. — Изглежда, имат, или най-малкото планират да имат, трийсет и шест оръдия, проклети да са!
— И какво ще правят с тях? Ще обстрелват хълмовете? Ще воюват с катериците?
— Не знам — казва Шара. — Ти ще трябва да разбереш.
Пауза.
— Какво? — казва Зигруд.
— Аз се връщам в Баликов. — Шара поглежда през рамо и сърцето ѝ трепва, защото истинският Баликов не е тук. — В истинския Баликов да предупредя Малагеш. Но не можем да оставим Реставраторите тук да правят… ами… каквото там смятат да правят.
— Значи планът ти е да ме оставиш тук, за да се бия с шест метални кораба, натъпкани с оръдия?
— Искам да ги наблюдаваш. Кротувай, освен ако те не направят нещо.
— А ако се наложи аз да направя нещо, то ще е?…
— Ако можеш, внедри се сред тях. Имаш достатъчно опит. Ако се върна бързо в Баликов, до няколко дни ще докарам тук малка армия.
— Дни? Няколко?
Шара го стисва за рамото, пожелава му късмет и поема с пълзене обратно по склона.
Обратният път през белия град на Стария Баликов е тежък и странен. Шара упорито се опитва да насочи мислите си към множеството мистерии, които са се струпали на главата ѝ — закотвени на сушата кораби, които се готвят за инвазия; Воханес, който си сътрудничи с Уиклов и вероятно помага на Реставраторите да влизат и излизат от Стария Баликов, — ала мислите ѝ също толкова упорито се връщат към малката метална бучка в джоба ѝ, която подскача при всяка нейна крачка.
„Имам в джоба си нещо, което е вкусило кръвта на Божествата.“