![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
Шара е затаила дъх. Тръгва към вратата на храма — боядисано в бяло дърво с резба, наподобяваща звезди и животинска козина — и я отваря.
От другата страна на вратата има голям празен двор. Стените са високи и затварят яркосиньото небе като в рамка. В центъра на двора има пресъхнал фонтан с четири малки пейки околовръст.
Шара тръгва бавно към пейките. Докосва и тях, сякаш да се увери, че наистина са там.
„Тук ли е присядал богът? — мисли си. — Дали прадядо ми е седнал до него, или е останал прав, надвиснал над Юков?“
Сяда бавно на една от пейките. Дървото изскърцва тихо.
„Наистина ли това е мястото, където е загинал Юков? Наистина ли съм го открила?“
Така изглежда. Струва ѝ се нереално, че го вижда с очите си, това място, уловено в капана на фрагмент от реалност, отдавна откъсната от истинския свят. И в същото време знае, че това е съвсем възможно. Периодът след Примигването е бил период на пълен хаос, фрагменти от реалности се появявали и изчезвали на случаен принцип…
Поглежда надясно. Ниска галерия обикаля двора, бели дървени колони поддържат тежки квадратни покриви.
В една от колоните има малка черна дупка. На височината на рамото ти, ако си седнал.
Ако си седнал и държиш, да речем, пистолет, насочен към нечия глава.
Шара отива при колоната, обзема я обезпокоителното усещане, че в дупката има нещо и то я наблюдава. Сякаш дупчицата ѝ казва: „Чаках те тук толкова дълго!“
— Зигруд — казва тя прегракнало. — Дай ми ножа си.
Той поставя в шепата ѝ дръжката на своя тежък черен нож. Шара си поема дъх и забива острието в дупката.
Чува се звън — ножът е опрял в нещо метално. Шара разширява дупката, стърже дървото с ножа да разхлаби хватката му около металния предмет.
Нещо малко и черно пада на земята. Шара се навежда да го вземе.
Парченце тъмен, почти черен метал, сплескано там, където е срещнало дървото на колоната, голямо колкото едра смокиня.
Шара го обръща насам-натам в шепата си, преценява тежестта му.
„Юков трябва да е мъртъв — мисли си. — Така трябва да е. Иначе това не би било тук.“
— Какво е това? — пита Зигруд.
— Това малко нещо — тихо казва Шара — е нещото, съборило боговете.
Продължават по дирята, която свръща и завива по широки и тесни улици, и накрая най-неочаквано свършва в центъра на нечия гостна.
— Къде са се дянали? — пита Зигруд. — Следите от стъпки свършват тук.
Шара коленичи да огледа пода, но не вижда нищо особено.
— Така и не разбрах как го правиш това с проследяването. Къде, казваш, свършват следите от стъпки?
Зигруд ѝ посочва едно място леко встрани от центъра на стаята.
— Друга остатъчна реалност, предполагам — казва Шара. — Силно ограничена и недоловима, освен ако не знаеш къде точно да я търсиш.
— И ти мислиш, че можем да се върнем през това място?
— Мисля, че нашата реалност — истинската реалност — не отказва преход никому. За разлика от тази. Въпросът е къде ще се озовем, ако минем оттук.
— Мисля, че ще е разумно този път аз да мина пръв — казва Зигруд. — Знаем, че враговете ни са някъде там и правят… нещо. Глупаво ще е да минеш първа. Съгласна ли си?
— Съгласна съм.
Зигруд пристъпва към посоченото място. Изчезва постепенно, първо краката му се стапят в нищото, после хълбоците и раменете, но всичко се случва толкова бързо, че Шара не знае дали да вярва на очите си.
Чака. После, за награда, главата и ръката на Зигруд се появяват от нищото.
Той ѝ махва да го последва, после слага пръст на устните си в знак да мълчи.
Шара мобилизира куража си и тръгва.
При предишното преминаване промените са били едва доловими, но този път промяната е рязка и пълна — белият град изчезва, заменен от синкаволилаво предутринно небе, оградено в рамката на скалисти планински възвишения. Ниски чворести дървета се издигат от песъчливата почва, свели клони обратно към земята.
— Е — казва Зигруд, — някаква идея къде сме?
Шара мисли трескаво.
— Не сме в Баликов, това поне е сигурно. Интересно… Изглежда, няма фиксирана географска връзка между Стария Баликов и истинския Баликов.
Зигруд прави нетърпелив жест, един вид „карай по същество“.
— Мисля… че сме близо до Юкоштан. — Шара се протяга, хваща една клонка и разглежда листата. — Така мисля. Този вид хвойна расте само около Юкоштан. Използвали са плодчетата ѝ да ароматизират местното вино.