Град на стълби [City of Stairs - bg]

Още една студена нощ, поредното опушено от тънки облаци небе, поредната бледа като старо петно луна. Зигруд излиза иззад ъгъла с тежка раница на гръб и Шара се изправя.

— Този път ти закъсня. Защо се забави толкова? Трудно ли намери дрехите?

— Дрехите — бавно отвръща той — не бяха проблем. Нося ги. — Бърка в раницата и ѝ подава една.

Дрехата е от сива вълна. Платът е тъкан толкова плътно, че прилича на тюленова кожа. „Нищо чудно — мисли си Шара. — Колкаштаните не биха допуснали и най-нищожния шанс нещо да се види през дрехата.“

— Браво… Браво! — казва тя. — Искам ли да знам как си се сдобил с това?

Той свива рамене.

— Наложи се да поухажвам няколко полицаи. Което е поредното доказателство, че най-лесното решение е най-доброто. Те, изглежда, ме харесват. След Урав.

Шара опипва подгъва на дрехата, малките ѝ пръсти шарят по тъканта.

— Хайде, хайде… Трябва да… Чакай! — Платът при врата е твърд, не просто колосан, а сякаш е покрит със засъхнала боя или… — Чакай, това… Това кръв ли е?

— Мислиш ли, че съм имал време да ги пера?

Шара въздъхва.

— Е. Работата изисква жертви. Така… Хм. Да. Тук. — Напипва нещо твърдо в яката на дрехата, обръща яката и започва да дърпа вълнените нишки. В яката има тънко медно колие със символа на Колкан. Опипва останалата част от дрехата и открива твърди бучки при китките, глезените и на кръста — всички те са дребни бижута със стилизираната везна на Колкан.

Шара се засмива от сърце.

— О, да! Най-после! Точно както очаквах! Не са монети, но имат подобна маркировка. Това е истински пробив! И е толкова очевидно! Не знам как не се сетих. — Поглежда усмихната към Зигруд, очаква и той да е усмихнат, но той я гледа сериозно, напрегнато. — Какво има?

— Ами, чудя се… как да ти кажа нещо.

— Как да ми кажеш нещо? С прости думи и право в очите, надявам се.

Той търка брадичката си.

— Хубаво. Тъкачниците… онези, дето искаше да ги държа под око…

— Да?

— Отначало всичко изглеждаше нормално. Просто… Вълна, прежди, работници, килими. Скука.

— И?

— Днес обаче, и вчера, в две от тъкачниците… видях един човек. И на двете места.

Шара отпуска бавно ръце, без да пуска дрехата.

— Кого?

Зигруд разтърква брадичката си още по-силно.

— Вотров.

— Какво?!

— Знам.

Шара го гледа втренчено.

— Воханес Вотров е ходил в тъкачниците?

Зигруд кимва, примижал е.

— Да.

— Но… защо ще ходи там?

— Нямам представа. Но го видях. Воханес Вотров от плът и кръв. Е, не мина през централния вход, опита се да се вмъкне през задния, но аз го видях. Реших, че може би иска да купи тъкачниците, да натрие сол в раната на Уиклов, но не — проверих и тъкачниците все още са собственост изцяло на Уиклов и няма признаци някой да им е хвърлил око. Затова закъснях.