Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Не се сбогува със Стивън. Никой не й даде тази възможност. Той се дръпна от нея, докато тя се сбогуваше с братята си, не слезе от коня и остана с гръб към нея. Жестът му беше красноречив. Когато Мери яхна отново коня, тя си помисли, че сигурно я е изтръгнал от сърцето си с желязната си воля.
Късно следобед се насочиха право на изток и пристигнаха в Тетли. Настроението на Мери спадна още повече, когато зърна самотния замък. Той беше разположен на усамотена стръмна урва точно над протока, където река Тайн излизаше на крайбрежието. Един-единствен извит и несигурен път водеше до ръждивите му порти. Нападението и обсадата бяха невъзможни при това разположение на замъка. По-късно Мери научи, че Тетли е бил изграден тук точно по тази причина. И заради това отдавна беше станал напълно безполезен за притежателя си.
Нямаше нужда от подвижен мост. Решетката се вдигна над стръмния изровен път. Очевидно Стивън беше изпратил в замъка няколко слуги, управител и икономка, защото назъбените порти, които едва се движеха от старост, се отвориха незабавно. Отрядът влезе под почернелите каменни стени и се озова в малък тъмен двор. Земята под краката им беше покрита със замръзнала кал. Мери се огледа отчаяно. Малкото постройки явно се нуждаеха от ремонт. Стените се ронеха, а таваните бяха хлътнали. Тези бараки не ставаха за нищо. Забеляза, че наскоро са вдигнали нов навес, който да служи за обор на конете. В него имаше и няколко прасета.
Мери се обърна към външната част на замъка. Тя се състоеше от една самотна кула, обърната с гръб към урвата и брега. Имаше три страни и в нея постоянно се блъскаха силните крайбрежни ветрове. На предните й стъпала стоеше нейната прислуга — две момичета, един млад крепостник, възрастен управител и пълна, загрижена на вид, икономка.
Мери се загърна още по-плътно с пелерината си. Тук, на върха на урвата, беше студено от морския вятър, но треперенето й се дължеше повече на уплахата, отколкото на смразяващия студ. Щеше да живее тук. Докога? И кога Стивън щеше да я посети? Джефри й помогна да слезе. Паника обзе Мери. Тя се притисна към ръката му.
— Няма да си идеш, нали? — извика тя.
Изражението му беше печално.
— Изпратих да съобщят на архиепископ Анселм, че ще се забавя. Ще остана няколко дена, Мери, за да наглеждам как върви ремонтът и за да се уверя, че си настанена добре и се чувстваш уютно.
— Уютно? — В гласа на Мери се долови горчивина.
— Вярно е, че Тетли е виждал и по-добри дни, но нищо няма да ти липсва. Обещавам ти.
Думите на Джефри се оказаха верни. Тетли беше добре снабден в очакване на тяхното пристигане. Явно Стивън го беше подготвил за място на изпълнение на присъдата му. Управителят беше способен човек и се стремеше да й угоди, а икономката беше мила и състрадателна. В стаите на Мери непрестанно гореше голям огън, за да прогони постоянния студ. Всичко, което пожелаеше за ядене и пиене, й се сервираше моментално. Мери нямаше апетит. Сърцето я болеше твърде силно, но тя си спомняше за детето и ядеше повече от обикновено. Джефри остана две седмици. Мери му беше много благодарна за това. През деня тя помагаше на икономката. Нямаше какво друго да прави и реши да си намира работа, за да не мисли за трагедията, която я беше сполетяла. Твърде лесно й беше да скърби за родителите и брат си, за самата себе си. Нощем разговаряше с Джефри пред огъня. Жалко, че нямаше начин той да остане тук за постоянно. Беше весел и внимателен. Но си отиде, щом оправиха конюшнята. И Мери нямаше друг избор, освен да прекарва сама нощите си.
Именно нощите заплашваха да помрачат разума й и да я докарат до лудост. Вятърът виеше като някакъв зъл дух. В най-добрия случай пречеше на съня й, но понякога въобще не й даваше възможност да си почине. Тя се измъчваше от копнежи и непостижими мечти. Едуард и Маргарет й липсваха страшно много. Не можеше да повярва, че никога повече няма да ги види. Много й се искаше последните разговори с баща й въобще да не се бяха случвали. Беше разтърсена от дън душа. Изведнъж Малкълм се превърна в някакъв чужденец. Вече не беше чудесният татко-крал, какъвто винаги бе досега за нея. Мери искаше да си го спомня такъв, какъвто го бе познавала през целия си живот, а не какъвто го видя за последен път. Искаше й се да бъде сигурна, че я е обичал въпреки жестоките си слова. Въпреки че се беше отнесъл към нея като към играчка на волята си. Въпреки че се отказа от нея. Но това не и се удаваше. И вече никога нямаше да узнае какви са били последните му мисли за нея.
Копнееше за Стивън. Не за студения, изпълнен с омраза, човек, в който той се беше превърнал, а за пламенния любовник, почтителния съпруг, благородния мъж. Копнееше за него. Никога не беше изпитвала такъв копнеж по някого. Но той щеше да дойде, когато му хрумнеше, и щеше да се отнесе към нея като към предмет.