Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Нито Гленарван, нито майорът, нито Джон Манглс опровергаха Паганел. Дори и да бяха англичани, те нямаше да защитят своите сънародници. Фактите бяха явни, неопровержими.
— Преди петдесет години — добави Паганел — ние щяхме да срещнем по пътя си множество туземни племена, а сега не срещнахме нито един туземец. След сто години на този материк няма да остане нито един представител от неговата черна раса.
И наистина „резерватът“ изглеждаше напълно обезлюден. Никаква следа от лагер, от колиби. Равнините и горите следваха една след друга и местността добиваше малко по малко див изглед. Сякага никакво живо същество, човек или звяр, не посещаваше тия отдалечени области. Внезапно Робърт се спря пред една група евкалипти и започна да вика:
— Маймуна! Ето една маймуна!
И той показа голямо черно тяло, което с изумителна ловкост се хлъзгаше от клон на клон и преминаваше от връх на връх, сякаш някакви ципести крила го поддържаха във въздуха. Може би в тази чудновата страна маймуните хвърчаха подобно на някои лисици, които природата бе надарила с криле като на прилеп.
Колата спря и всички загледаха животното, което малко по малко изчезна във висините на евкалипта. Но много скоро то се спусна на земята със светкавична бързина, като се кривеше и подскачаше, и после обгърна с дългите си ръце гладкото стъбло на едно огромно смолисто дърво. Всички се запитаха как ще се покатери по това право и хлъзгаво дърво, което не можеше да обхване. Но маймуната започна да удря дървото с нещо като секира, издълба малки стъпълца и подемайки се по тия равномерно разположени опорни точки, достигна до короната на дървото. Само за няколко секунди тя изчезна в гъстия листак.
— Чудна работа! Каква е пък тази маймуна? — запита майорът.
— Тази маймуна — отговори Паганел — е един чистокръвен австралиец!
Спътниците на географа не бяха успели още да вдигнат рамене, когато съвсем наблизо се чуха викове, които звучаха: „коо-еех, коо-еех!“ Еъртъи подкара воловете и на сто крачки по-на-татък пътешествениците попаднаха внезапно в лагер от туземци.
Каква тъжна картина! Десетина палатки, разпънати на голата земя. Тези „гуниос“, направени от ленти кора, разположени една над друга като керемиди, предпазваха своите нещастни обитатели само от една страна. А клетите същества, изродени от мизерията, бяха отблъскващи. Те бяха на брой около триде-сетина, мъже, жени, деца, всички облечени с дрипави кожи от кенгуру. При доближаването на колата първата им реакция беше да се разбягат, но няколкото думи, произнесени от Еъртън на някакъв неразбираем местен език, сякаш ги успокоиха. Тогава те се върнаха, изпълнени едновременно с боязън и доверие, като животни, на които подават апетитно парче храна.
Тия туземци бяха високи от 1,60 до 1,68 метра, имаха саждив цвят на кожата, не черен, а цвят на стари сажди, къдрави коси, дълги ръце, издути кореми и космати тела, покрити с белези от татуировки или от разрези, които те си правят при погребалните церемонии. Човек не може да си представи по-отвратително нещо от тия уродливи лица с огромни уста, счупени и сплескани носове, издадени долни челюсти, с бели зъби, които стърчаха навън. Никога човешки създания не са наподобявали до такава степен животните.
— Робърт не се е излъгал — каза майорът, — че това са маймуни, те са може би породисти, но все пак маймуни.
— Мак Набс — отговори леди Елена да не би да оправдавате тия, които га избиват като диви зверове? Тези нещастни същества са хора.
— Хора! — провикна се Мак Набс. — В най-добрия случай нещо преходно между човека и орангутана! Но и то не е сигурно, защото, ако им измерим лицевия ъгъл, той сигурно ще е остър като на маймуните!
В това отношение Мак Набс имаше право. Лицевият ъгъл на австралийските туземци е много остър и се доближава значително до този на орангутана, т.е., шестдесет до шестдесет и два градуса. По тази причина де Риенци бе предложил тия нещастници да бъдат класирани като отделна раса, която той наричаше „питекоморф“, т.е. хора с форми на маймуна.