Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Тихичко пристъпи в коридора. Хъркане и сумтене на спящи и нищо друго. Доволна, Шурк отиде до напречния коридор и сви наляво. Докато се качваше, внимателно стъпваше по краищата на стъпалата, където свръзките намаляваха вероятността от издайническо изскърцване.
Излезе на първата площадка, пристъпи към вратата и спря. Замря. По вратата беше прокарана спусъчна жица, наместена от последния слуга, използвал коридора. Понякога най-простите алармени устройства успяваха, докато по-сложните се проваляха, ако не за друго, то само защото крадецът очакваше да се натъкне на нещо сложно. Тя обезвреди механизма и натисна дръжката.
И се озова в друг слугински проход, минаващ успоредно на официалния коридор, което говореше, че разположението в имението на Джерун е типично. Намери вратата точно където бе очаквала, вдясно в отсрещния край. Още една спусъчна жичка, която се наложи да освободи, след което пристъпи през прага. Коридорът беше неосветен — умно. Три врати по отсрещната стена, от стаите зад тях не струеше светлина.
Беше съвсем сигурна, че е открила личните покои на Джерун Еберикт. Едва различими в сумрака. На най-близката врата бяха изрисувани многобройни тайнствени символи.
Шурк пристъпи, за да ги огледа.
И замръзна, когато нечий глух глас каза:
— Некадърност. Той поне казва така. И сега трябва да му се отплатя.
Тя се обърна. Бавно. Видя седнал мъж, опрял гръб на стената и изпружил крака, килнал глава на една страна.
— Ти си умряла — рече мъжът.
— Това закана ли е, или наблюдение?
— Просто нещо общо за двама ни — отвърна той. — Не ми се случва много често напоследък.
— Знам точно как се чувстваш. И Джерун те е поставил тук да пазиш стаите му?
— Това е наказанието ми.
— За некадърност.
— Да. Джерун не уволнява хора, знаеш ли. Убива ги и след това, зависи колко им е ядосан, или ги заравя, или ги задържа известно време. Предполагам, че след време ще ме погребе.
— Без да ти освободи душата?
— Често забравя за това.
— Тук съм, за да му ограбя всичко, което има.
— Ако беше жива, щях да те убия по някой чудовищен, ужасяващ начин. Щях да стана от този стол, да затътря крака, да протегна ръце и да задращя въздуха с пръсти. Щях да издавам зверски звуци, да стена и да съскам, все едно че жадувам да впия зъби в гърлото ти.
— Това със сигурност би спряло всеки крадец. Жив де.
— Щеше. Пък и аз щях да се позабавлявам.
— Но аз не съм жива, нали?
— Не си. Но имам един въпрос към теб, и е важен.
— Добре. Питай.
— Защо, след като си мъртва, изглеждаш толкова добре? Кой ти е подстригал косата? Защо не гниеш като мен? Да не са те натъпкали с билки? Грим носиш ли? Защо бялото на очите ти е толкова бяло? Устните ти защо са толкова лъскави?
Шурк помълча за миг, после попита:
— Това ли беше единият ти въпрос?
— Да.
— Ако искаш, мога да те запозная с хората, допринесли за новата ми външност. Сигурна съм, че могат да направят същото и за теб.
— Наистина ли? Дори маникюр?
— Абсолютно.
— А да ми подострят зъбите? Нали разбираш, да ги направят по-остри и страшни.
— Е, не знам колко ще си страшен с фризирана коса, грим, идеални нокти и лъскави устни.
— Но остри зъби? Не мислиш ли, че острите зъби ще плашат хората?
— Защо просто не се задоволиш с тези? Повечето хора се плашат от гниещи неща, от неща, които гъмжат от червеи и миришат като прясно отворен гроб. От зъби и нокти, извити като на хищни птици.
— Харесва ми. Мисленето ти имам предвид.
— Благодаря. Е, трябва ли да се притеснявам за тези прегради?
— Не. Всъщност мога да ти покажа къде са всички механизми за алармите.
— Това няма ли да те издаде?
— Да ме издаде? Хм. Ами аз идвам с теб, разбира се. Стига да можеш да измъкнеш и двама ни оттук.
— О, разбирам. Сигурна съм, че ще се справим. Как се казваш, между другото?
— Харлест Еберикт.
Шурк го изгледа учудено.
— О! Но ти умря преди десет години, поне според брат ти.
— Десет години? Само това ли знаеш?
— Каза, че си паднал по стъпалата. Или нещо подобно.
— Паднал по стъпалата. Или хвърлен от терасата. Може би и двете.
— А какво не си успял да направиш, че си наказан така?
— Не помня. Помня само, че бях некадърен.