Пирамидата на бог Слънце

— Ти ли си, ефенди? При само една свещ трудно се вижда. Когато дойдат после онези, ще бъде по-светло. Ще ти спусна пръта и горе ще го крепя здраво. Отсечен е специално за твое удобство. По него има здрави чепове, така че няма да бъде нужно да се катериш, а можеш да се изкачваш.

Спусна го. Подпрях го стабилно. Чеповете бяха достатъчно яки да ме издържат. Той запали горе свещта си. Аз угасих моята, за да ми са свободни двете ръце, и се качих при него. Изтеглихме естествената стълба, сложихме я на пода на галерията, след което се огледах. Освен нас нямаше никой. Сега угасихме светлината и седнахме — не един до друг, а на известно разстояние, за да може единият да вижда онова, което за другия остава скрито от някоя колона. Имах пълно доверие на ашика, но въпреки това измъкнах пак ножа. Повеляваше ми го предпазливостта, на която човек при всяко положение трябва да се подчинява.

Зловещо беше в тая тъмница. От лошия въздух направо те заболяваха дробовете. Много подходящо място да се измъти някое зло! За щастие не се наложи да чакаме дълго. Първият дойде. Запали вън светлина и влезе. Беше толкова сигурен в работата си, че изобщо не си даде труда първо да претърси помещението, а се упъти направо към средата. Закрепи с капане свещта и седна.

После дойде вторият, третият, четвъртият. Всички постъпваха като първия. Никой не поздравяваше. Никой не казваше дума. Сега имаше четири свещи, но светлината не достигаше да различим от нашата отдалеченост лицата, които впрочем бяха забулени. Ето че влезе петият. Това промени сцената. Всички станаха и един попита бързо:

— Емирът да не е вече вън?

— Не — отвърна онзи. — Конят му не е вързан на обичайното дърво. Но там стои шпионинът, който има задачата да следи дали идваме и си тръгваме така, както е предписано. На това трябва да се сложи край!

Гласът ми се стори познат. Той се наведе да закрепи свещта си. По този начин лицето му се освети и аз го разпознах — Гхулам ел Мултасим, кръвният отмъстител, Палача на Сенките!

— Нека първо мине превратът! — каза прежният говорител. — После ще си разчистим сметките с него!

— Но дали превратът ще успее! — подметна друг.

— Непременно! Знам го със сигурност! — увери Гхулам. — Днес емирът ще доведе шейх ул ислям, за да ни докаже, че благочестивите светлини вървят ръка за ръка с безбожните сенки по пътя за детронирането на владетеля. Сега идвам кажи-речи директно от шаха. Той и хабер си няма за грозящата го опасност. Също любимецът му Джафар, когото е удостоил с почетната титла "итемад"[96], не подозира, че след няколко дни на гърдите му ще разцъфне Гюл-и-Шираз, затова…

— Той трябва да умре? — прекъсна го някой. — Как? Кога? Къде?

— Това е моя работа. Щом аз го казвам, знайте, че непременно ще стане. Намерих писмото със заповедта в джоба си — така тайнствено, както емирът винаги обича да постъпва. Той държи да минава за всеприсъстващ. Но узнаем ли един път кой е в действителност и неговата роза ще разцъфне! Хич през ум не бива да ни мине да делим с него трупаните тук от столетия съкровища! Само първо превратът, та да разкараме оттук джамикуните, и хайде сетне Ахриман мирза на трона! При такъв владетел не ни застрашава никакво наказание! Съюзниците, пръснати по цялата страна, са готови да ударят. Бъде ли веднъж шахът отстранен, бъде ли също неговият съветник Джафар отстранен и застане ли на трона Ахриман, който сам е негодяй, то мощта на емира и дваж по-голяма да е, пак ще изчезне с настъпването на смъртта. Ние ще си я поделим и после с тези богатства ще бъдем официално онова, което досега бяхме само тайно — господари на цялата страна! А сега тихо! Предписаната пауза за пристигане вече наближава да изтече. Не сме разговаряли помежду си!