Пирамидата на бог Слънце

— Нека в това отношение мълча, ефенди! Не бива да натоварвам съвестта ти. Но когато ти дам знак, следвайте с доверие. Наближават тежки времена. Искам да ги облекча за теб. А после, после ще се изпълни най-голямото желание, което нося в сърцето си.

— Какво?

— При нас кучето е презряно. Но при вас в Запада се цени. Там то е приятел, пазач, закрилник на хората. Ефенди, изпитай ме сега и намериш ли ме за верен, позволи да бъда твой пазач, твое куче, което да те придружава, докато си по тези места; което гладува и жадува заедно с теб, в дъжд и слънчев пек лежи пред шатрата ти и разкъсва всеки враг, осмелил се да приближи; което предпочита да умре, отколкото да ти причини страдание! Искаш ли?

— Понеже ти го желаеш, ще те… не, няма да те изпитвам. Това вече не е нужно. Аз ти вярвам… но на моите приятели дай време да почувстват същото доверие. Тогава… но по този въпрос по-късно!

— Това е повече, отколкото очаквах. Аллах да ти се отплати!

При тези думи той се отдалечи — не зад храсталака, а към каменоломната, край която после минах и аз, за да се отправя надолу по пътя на северозапад. Следвах го точно, както ме беше наставил Устад, и след четвърт час бях горе на равнината, която сякаш беше формирана специално за моята цел.

И сега пристъпих към работа. Работа? Погрешно, издъно погрешно! Удоволствие е, истински отблагодаряваща се студия, да отгатваш мислите на един благороден кон и да ги осъществяваш заедно с него! Опознал съм много, много ездачи, добри и лоши, но сред тях само един-единствен, който беше единодушен с мен по въпроса, че конят също иска понякога да бъде малко самостоятелен. Това беше моят Винету. Както всяко животно и той си има своята воля. Той също притежава интелект, който преценява желанията като правилни или погрешни. Веднага усеща, когато ездачът направи грешка, и показва намерение да я поправи. Но това му е забранено. Той е длъжен да търпи и най-безчувствения и неразумен дръвник, който и понятие си няма за деликатната възприемчивост и чувство за чест, концептивна способност, разсъдливост и памет на един добър кон, и просто го превръща вътрешно и външно в твърдоглава кранта! Веднъж се спречках остро с един такъв човек. От следобеда до полунощ беше седял на карти в кръчмата и обръщал грог подир грог, защото беше лют зимен ден и дори в салона бе студено. А вън конят му стоеше вързан, непокрит и едва ли не тракаше зъби от хапещия студ. Беше добър петгодишен мелез. Бръскащият, остър като иглички сняг го покриваше на височина една педя. Кожата вече не притежаваше необходимата топлина да го разтопява. През цялото това време конят не беше получил нито фураж, нито вода и на всичкото отгоре после трябваше да мъкне благодушния си господар още цели три часа. Това предизвика размяна на реплики между мен и него, която той заключи укоризнено: "Добичето принадлежи на мен, не на вас. Тук вие изобщо нямате думата! И толкова по-малко можете да ми излизате с вашите така наречени чувства! Да се твърди, че животните, конете, имат душа, е грях и е забранено от свещениците. Запомнил съм го от моя пастор, а той го знае от Библията! Та тъй!" След това продължи да играе спокойно. Тръгнал си едва на утрото, но изобщо не стигнал до къщи. По път трябвало да спре клетото животно. Толкова силно се било схванало, че отнесло неизлечима парализа. Оня го дал на дерача!