Пирамидата на бог Слънце

А сега последва галопът. Първо къс, грациозен, тържествено горд, параден, сякаш някой крал преминаваше яздешком пред балкона на кралицата. И все пак толкова естествен и непринуден. Конят изпитваше радост от самия себе си! А после се снижи, изпъна. Беше кажи-речи като полета на орел, без мах на крилете. Но въпреки всичко имах чувството, че Сирр показва едва началото на своята бързина! Галопираше все по-устремно. Галопът премина в надпрепускане. Километър след километър изчезваше зад нас. Звездите искряха, а месецът се усмихваше радушно на добрата връзка между човек и животно. Отсрещните планини бързо приближаваха. Теренът започна да се снижава в долина. Сирр го забеляза също като мен. Описа самоинициативно един завой, за да се насочи обратно. Искаше да остане в позната местност, защото още не беше ми показал това, което искаше. То предстоеше тепърва.

Очевидно този кариер бе за него удоволствие, но в никой случай напрежение. А как стояха нещата с мен, отслабналия, възстановяващия се? Каква ти слабост и възстановяване! Смешно! Аз бях здрав, из един път бях оздравял и само как бях оздравял! Отпадналост и изнемога? На такъв кон? И мъртвец да седеше на това седло, щеше да възкръсне, безусловно! Защото сега, сякаш изчезна всичко, всяка пречка на физиката и живота. В дух ли се беше превърнал сега Сирр, само дух, без плът и крака? Вече не тичаше, вече не препускаше в галоп и кариер и… вече не летеше! Не! Ние бяхме замрели. Но равнината, цялата земя около нас се намираше в бясно движение. Изстрелваше се към нас и изчезваше вдясно и вляво и под изпънатото тяло на Сирр. Можеше свят да ти се завие! Така се носят арабските коне от първи ранг, когато ездачът е употребил така наречената "тайна" — на живот и смърт! Но нито прославеният Рих, нито неговият равностоен син Асил бен Рих биха могли въпреки достойните им за възхищение постижения да бъдат сравнявани с този великолепен Сирр, който превръщаше пространство, време и материя в мисъл, без да е било необходимо да бъде пришпорел с някой прийом. Той прекосяваше равнината по цялото й протежение напред и назад с постоянна, една и съща бързина, докато се угрижих и подвикнах думичката "ваккъф"[93]. Веднага се подчини. Вярно, продължи стремглаво още на късо разстояние, но изключително бързо преодоля инерцията и спря.

Скочих, взех главата му в две ръце и я притиснах към себе си. Замилвах го с блажена наслада, което в никой случай не беше познатата от фразеологията блажена наслада. Дишането му беше съвсем спокойно. Не се забелязваше и следа от пот. Не се виждаше нито едно валмо пяна. Хълбоците не потрепваха и само сърцето като че ли се движеше в малко по-ускорен ритъм от обикновено. Но в космите на гривата и опашката пукането се долавяше двойно по-силно, когато ги пригладих.