Пражкото гробище
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Тафров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пражкото гробище». Краткое содержание книги:
„Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
През декември бил свикан военният съвет, а заедно с това на бял свят излязъл и един друг документ, писмо до германците от италианския военен аташе Паницарди, където се споменавало за „онзи непрокопсаник Д…“, който му продал плановете на някакви укрепления. Д бил Драйфус, така ли? Никой не смеел да постави това под съмнение и едва впоследствие се разбрало, че това е някой си Дюбоа, чиновник в министерството, който продавал документите по десет франка на бройка. Било обаче прекалено късно, на 22 декември Драйфус бил признат за виновен и в началото на януари във Военното училище го разжалвали. През февруари бил качен на кораб и откаран на Дяволския остров.
Симонини отишъл да присъства на церемонията на разжалването и в дневника си я описва като много впечатляваща: по четирите страни на плаца били строени войници, Драйфус след пристигането си трябвало да извърви почти един километър пред строените смелчаци, които, макар и без да помръднат, сякаш му показвали колко го презират, генерал Дарас, в парадна униформа, извадил сабята от ножницата си, фанфарите отекнали, Драйфус също в парадна униформа марширувал към генерала, придружен от четирима артилеристи, командвани от сержант, Дарас прочел присъдата, един много висок офицер от жандармерията с перо на каската се приближил до капитана, откъснал му пагоните, измъкнал му сабята от ножницата. Счупил я на две в коляното си и хвърлил парчетата в краката на предателя.
Драйфус изглеждал невъзмутим, а повечето вестници писали, че това било доказателство за вината му. На Симонини му се счуло, че в момента на отнемането на чина Драйфус извикал: „Невинен съм!“, но без да мърда от стойка „мирно“. Това било така, отбелязва саркастично Симонини, защото еврейчето толкова силно се било отъждествило с достойнството (самоприсвоено) на френски офицер, че не можело да постави под съмнение решенията на командирите си — излизало така, че щом те са решили, че е предател, той трябвало да приеме това без капка съмнение. Може би в този момент пък наистина да усещал, че е предател, а викът, че е невинен, за него самия бил само задължителна част от ритуала.
Това си спомнял Симонини, ала в една от своите кутии намерил статия от някой си Брисон в „Ла Репюблик Франсез“, излязъл на следващия ден, в която се казвало точно обратното:
„В мига, в който генералът му извика в лицето, че е предател, той вдигна ръка и извика: «Да живее Франция, невинен съм!»
Жандармеристът е изпълнил задачата си. Позлатените пагони са на земята, червеният шнур също. Драйфус, само в черно, сякаш вече бе облякъл униформата на каторжник, пак извика: «Невинен съм!». Зад решетката на портала тълпата, която вижда само силуета му, избухва в ругатни и пронизителни освирквания. Драйфус чува тези проклятия и безсилният му гняв нараства още повече.
Докато минава пред строените офицери, чува: «Махай се, Юда!». Обръща се към тях и гневно повтаря: «Невинен съм, невинен съм!».
Сега може да се види лицето му. За миг се втренчваме в него с надеждата да прочетем в чертите му някакво върховно откровение, някакъв отблясък от тази душа, до която досега можеха да приближат само съдиите, и изследваме внимателно с поглед най-скритите му гънчици. Физиономията му обаче е изцяло обзета от гняв, гняв, доведен до пароксизъм. Устните му са стиснати в плашеща гримаса, очите му са налети с кръв. И разбираме, че ако осъденият изглежда толкова твърд и крачи толкова войнствено, то е защото е сякаш шибан с камшик от яростта, която опъва нервите му до скъсване…
Какво крие в себе си душата на този човек? Какви са мотивите, които я движат, така че да настоява за невинността си толкова отчаяно? Дали не се стреми да преобърне общественото мнение, да посее съмнение в него, да вдъхне съмнение в честността на съдиите, които го осъдиха? Спохожда ни една мисъл, мълниеносна като светкавица: ако не е виновен, какво ужасяващо изтезание!“