Зовът на кукувицата

– Пие ли ти се чай?

– Не, благодаря.

Той погледна часовника си.

– Закъснял съм само с единайсет минути.

– Твоя работа е кога пристигаш. По-точно – опита се тя да смекчи твърде враждебно прозвучалото изказване, – не е моя работа какво... кога идваш в офиса.

След като бе репетирала наум как великодушно ще успокоява Страйк при извиненията, които очакваше да излее за пиянското си поведение отпреди четирийсет и осем часа, сега имаше усещането, че позата му е неприлично лишена от срам и угризения.

Страйк се зае с чайника и след няколко минути постави до нея чаша с димящ чай.

– Казах, че не искам...

– Би ли оставила този важен документ за минутка, за да ти кажа нещо.

Тя запази доклада с няколко натискания на клавишите и се обърна с лице към него, скръстила ръце на гърдите си. Страйк седна на старото канапе.

– Исках да се извиня за по-миналата вечер.

– Няма нужда – с изтънял и напрегнат глас изрече тя.

– Напротив, има. Не помня много от това, което съм направил. Надявам се да не съм бил извънредно противен.

– Не беше.

– Сигурно си схванала картинката. Бившата ми годеница току-що се сгодила за старо гадже. Отне ѝ три седмици след раздялата ни да се сдобие с нов пръстен на ръката си. Това е просто фигуративно казано, аз така и не ѝ купих пръстен, нямах пари за това.

Робин схвана от тона му, че помирение не е имало. Но в такъв случай къде беше прекарал нощта? Тя разкръсти ръцете си и автоматично взе чашата с чай.

– Не беше твое задължение да дойдеш и да ме завариш така, но вероятно ме спаси от припадък в някоя канавка или от сбиване с някого, така че много ти благодаря.

– Няма защо – отвърна Робин.

– Признателен съм ти също, че ми донесе алка-зелцер – добави Страйк.

– Помогна ли? – попита леко намусено Робин.

– За малко да оповръщам всичко тук – призна Страйк и потупа с юмрук вехтото канапе, – но щом се задейства, много ми помогна.

Робин се засмя и Страйк си спомни за пръв път бележката, пъхната под вратата с извинението, което бе дала за тактичното си отсъствие.

– И тъй нямах търпение да чуя какъв напредък си имала вчера – излъга той. – Не ме дръж в напрежение.

Робин разцъфна като водна лилия.

– Тъкмо го печатах...

– Разкажи ми с твои думи, после ще довършиш доклада за досието по случая – предложи Страйк, като си отбеляза наум, че винаги може да го махне, ако е безполезен.

– Добре – каза Робин едновременно въодушевена и притеснена. – Ами както ти написах в бележката, видях, че искаш да проучиш професор Ейджиман и хотел „Малмезон“ в Оксфорд.

Страйк кимна, благодарен за пояснението, защото не си спомняше подробностите от бележката, прочетена още в разгара на махмурлука му.

– И тъй – леко задъхано продължи Робин – най-напред отидох на Ръсел Скуеър, в Института по ориенталски и африкански науки. Натам сочеха записките ти, нали? – добави тя. – Проверих по картата, съвсем близо до Британския музей е. Нали това означаваше съкращението ти ИОАН?