Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Иска бе красив град. Римляните най-напред направили там укрепление, което да охранява речния брод, но след като легионите им напреднали на запад и на север, вече нямали нужда от укреплението и превърнали Иска в място подобно на Акве Сулис: град, където римляните ходели да се забавляват. Имаше амфитеатър и макар, че в околностите не бликаха горещи извори, Иска все пак можеше да се похвали с шест бани, три двореца, а храмовете бяха толкова много — за всеки римски Бог по един. Градът бе вече доста западнал, но Артур възстановяваше съдебните зали и дворците и както винаги тази работа го правеше щастлив. Най-големият дворец, където бе живял Ланселот, бе даден на Кълхуч, който бе обявен за началник на охраната на Артур. Повечето телохранители също се бяха настанили в големия дворец заедно с Кълхуч. Вторият по големина дворец бе станал дом на Емрис, някога епископ на Думнония, а сега епископ на Иска.
— Не можа да остане в Думнония — каза ми Артур, докато ми показваше града. Беше минала година от Минид Бадън и ние със Сийнуин за първи път гостувахме на Артур в новия му дом. — В Думнония няма място и за Емрис, и за Сенсъм — обясни Артур, — така че Емрис дойде да ми помага тук. Той има неутолим апетит към администрирането и което е още по-добре — държи християните на Мюриг настрана от Силурия.
— Всичките ли? — попитах аз.
— Повечето — усмихна се той, — а тук е красиво, Дерфел — продължи Артур, загледан в павираните улици на Иска, — красиво място!
Той бе толкова горд с новия с дом, че чак ставаше смешен, защото твърдеше, че в Иска валяло по-малко отколкото в околностите му.
— Виждал съм хълмовете покрити с дебел сняг — каза ми той, — а тук слънцето огрява зелена трева.
— Да, господарю — кимнах аз с усмивка.
— Истина е, Дерфел! Чиста истина! Когато напускам града си взимам наметало и някъде извън града горещината изведнъж намалява и трябва да си сложа наметалото. Утре ще видиш като идем на лов.
— Като омагьосано — казах аз с приятелска закачка, защото обикновено той се отнасяше с презрение към разговорите за магии.
— Мисля, че напълно е възможно! — заяви той съвсем сериозно и ме поведе по една алея, която минаваше покрай голямо християнско светилище и стигаше до странна могила, издигаща се в центъра на града. Една спираловидна пътека водеше до върха на могилата, където древните бяха направили плитка яма. В ямата имаше безброй дребни дарове, оставени за Боговете — платнени ленти, овчи кожи, копчета, и всички те показваха, че при цялото си усърдие мисионерите на Мюриг не бяха успели напълно да унищожат старата религия.
— Ако тук има някаква магия — каза ми Артур, когато се изкачихме на върха на могилата и се вгледахме в обраслата с трева яма, — тогава тя идва точно от тук. Местните хора твърдят, че това е вход към Отвъдния свят.
— И ти им вярваш?
— Знам само, че това е благословено място — каза той с щастлива усмивка и Иска наистина бе благословено място в онзи късен летен ден. Прииждащият прилив бе препълнил реката и тя течеше дълбока между зелените си брегове, слънцето огряваше белите стени на сградите и зелените корони на дърветата в дворовете им, а на север ниските хълмове с обработените си ниви се простираха до склоновете на планините. Трудно ми беше да повярвам, че само преди няколко години сакски грабителски отряди бяха стигали до тези хълмове, избили земеделците, отвлекли роби и подпалили посевите. Това нападение станало по времето на Утър, а Артур бе успял да изтласка враговете толкова далеч, та изглеждаше като че ли това лято и много лета след него в Иска нямаше да се появят други сакси освен заробените.
Най-малкият дворец в Иска се намираше съвсем близо до могилата западно от нея. Именно там живееха Артур и Гуинивиър. От върха на тайнственото възвишение виждахме двора, където се разхождаха Гуинивиър и Сийнуин. Очевидно бе, че Гуинивиър водеше разговора.