Господарят на войната

— Аз съм стар, Дерфел.

— Не много по-стар от мен, господарю.

— Тогава и ти си стар — усмихна се той. — Над четиридесет! Колко мъже доживяват до четиридесет?

Малцина наистина. Но дори и така да е на мен ми се струва, че Артур щеше да се съгласи да остане в Думнония ако бе получил каквото искаше, а то беше благодарност. Той бе горд човек и знаеше какво бе направил за страната, но страната го бе възнаградила с мрачно недоволство. Християните първи бяха нарушили неговия мир, но след това, след огньовете на Мей Дун, и езичниците се бяха обърнали срещу него. Той бе дал на Думнония справедливост и ред, отвоюва голяма част от загубените й земи и укрепи новите й граници, бе управлявал честно, а като наградата за всичко презрително го наричаха врагът на Боговете. Пък и бе обещал на Мюриг да напусне Думнония, и това обещание хармонираше с клетвата, дадена от Артур пред Утър да направи Мордред крал и сега Артур обяви, че ще изпълни и двете си обещания.

— Няма да намеря щастие докато не изпълня клетвите си — каза ми той и никой не можа да го убеди в противното. Затова когато бе установена новата граница със саксите и Сердик плати първия си данък, Артур си тръгна.

Взе шестдесет конника и сто копиеносци и отиде в град Иска в Силурия, която се намираше на север от Думнония отвъд Севърнско море. В началото предложи да не взима копиеносци със себе си, но съветът на Гуинивиър натежа. Артур, каза тя, има врагове и затова му трябва защита, а освен това неговите конници бяха сред най-силните воини на Британия и тя не искаше да попаднат под командването на някой друг. Артур се остави да го убедят, макар че, честно казано, според мен той нямаше нужда от дълги убеждения. Може да си мечтаеше да е прост земевладелец, който живее в мирната провинция и се тревожи единствено за здравето на своя добитък и състоянието на реколтата, но той знаеше, че единственият мир, който можеше някога да има, бе мирът осигурен от самия него и че господар, който живее без воини няма дълго да се радва на мир.

Силурия бе малко, бедно и пренебрегвано кралство. Последният крал от старата силурска династия бе Гундлеус, който умря в долината Лъг и после за крал бе провъзгласен Ланселот, но той не харесваше Силурия и с удоволствие я заряза заради по-богатия трон на белгийската страна. Останала без крал, Силурия бе разделена на две зависими кралства, подчинени на Гуент и Поуис. Кунеглас се бе нарекъл крал на Западна Силурия, а Мюриг се бе обявил за крал на Източна Силурия, но всъщност и двамата монарси не видяха особена полза от тази земя с нейните стръмни тесни долини, които се спускаха към морето от суровите северни планини. Кунеглас бе набирал копиеносци от тези долини, а Мюриг от Гуент дори това не бе правил — май единствената му грижа във връзка с тази страна бе да праща мисионери там. Един крал проявяваше някакъв интерес към Силурия и това беше Енгас Мак Ейрем, който нападаше долините за храна и роби, но иначе всички пренебрегваха Силурия. Старейшините там се боричкаха помежду си и с неохота плащаха данъците си на Гуент или на Поуис, но пристигането на Артур промени всичко. Независимо дали му харесваше или не, той стана най-важният жител на Силурия и оттам фактическият владетел на страната и въпреки твърденията, че се стреми да бъде частно лице, той не можа да устои на изкушението да използва копиеносците си, за да сложи край на разрушителните размирици между старейшините. Година след Минид Бадън, когато за първи път посетихме Артур и Гуинивиър в Иска, той скромно се наричаше Губернатор, римска титла, която му харесваше, защото нямаше нищо общо с кралската власт.