Пепеляшка и царският син

— Сринете тия стени. До основи.

Гневът му, скрит зад привидно спокойствие, беше по-страшен.

Беше вече към пладне, но до другата сутрин ромеите наредиха около града всичките си стенобитни уреди, а те не бяха малко. Войниците работеха спокойно — никой не ги смущаваше нито със стрела, нито с предизвикателен вик от стените на обсадения град. Час по час между зъберите се показваха люде и бързо изчезваха — средечани следяха зловещата работа на ромеите. Обстрелването започна от всички страни; ромеите биеха стените с огромни камъни, биеха и вратите с тежки „овни“. Войниците весело се въртяха около разрушителните уреди, слагаха по тях камъни и тежки греди, въртяха и опъваха лостове, колела.

Василевсът се разхождаше пред шатъра си в ранното есенно утро и от време на време поглеждаше отдалеко към обсадения град, сякаш да провери дали още стърчаха над земята високите стени. Тъкмо по това време му съобщиха, че бе дошъл от Цариград бързоходец с важни вести, и му подадоха пергаментен свитък. Василий приседна на един стол и разгъна свитъка само с едно движение на силната си ръка.

Той бе получил вест още през лятото, че арабите обсадили града Халеб в азиатските предели на империята. Получил бе също обширно и тревожно послание от гражданите на тоя град, които го молеха коленопреклонно да им се притече на помощ срещу арабите. Василий изпрати оттук, от България, заповед до антиохийския стратег Михаил Вурца и после до Леона Мелисин да се притекат на помощ на халебци със силна войска. А ето сега халебци изпращаха второ послание до императора и го молеха отчаяно за по-голяма помощ — Вурца и Мелисин не бяха успели да ги спасят от арабите. Василий подаде с рязко движение свитъка на главния си писар и стана от стола. Той се загледа към града насреща и като че ли нито за миг не беше откъсвал мисълта сн от работата на войниците там.

— Какво правят тия още? — попита бързо и добави: — Кажете да не се бавят.

Василевсът вече знаеше, че ще напусне България и че трябва да побърза към Халеб. Какво бе направил той през последните четири години в тая дива и непокорна страна с такава силна войска? Върнал бе към империята завзетите от българите твърдини и места; разрушил бе много български твърдини и бе отворил път към вътрешността на страната; прогонил бе българската войска по планините; пленил бе българския цар… Беше ли всичко това успех за Василия? Покорил ли бе той и усмирил тая размирна страна и нейните свирепи пълчища? Не, не беше я покорил… И бе загубил близу дванадесет хиляди от най-добрите си войници. Василий Втори не можеше да се върне като победител в своя престолен град. Сега халебци пак го молеха за помощ. Ще се притече той самият — арабите бяха по-опасни врагове на империята. И василевсът повтори с гневен глас, изблещил очи към обсадения град: