Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
Тя потърси подкрепа от Рон.
— Ти не вярваш във всичко това, нали?
Хари вдигна очи. Рон се поколеба.
— Знам ли… в смисъл че… някои неща като че ли се връзват — отговори плахо Рон. — Но ако вземем всичко накуп… — Той си пое дълбоко въздух. — Мисля, Хари, че от нас се очаква да унищожим хоркруксите. Дъмбълдор ни е казал да направим именно това. Дали… дали да не забравим за тия Дарове?
— Благодаря ти, Рон — рече Хърмаяни. — Аз ще дежуря първа.
Тя подмина Хари, седна при входа на палатката и даде да се разбере, че въпросът е изчерпан.
Но тази нощ Хари почти не мигна. Мисълта за Даровете на Смъртта го беше обсебила и той не можеше да се успокои, докато в съзнанието му на вихрушка се въртяха вълнуващите образи: пръчката, камъкът и мантията, ако можеше да ги притежава и трите…
Отварям се преди края… Но какъв беше този край? Защо Хари не можеше да се сдобие още сега с камъка? Ако камъкът беше у него, Хари можеше да зададе тези въпроси направо на Дъмбълдор… и той зашепна в мрака на снича, като опита всичко, дори да му говори на змийски, ала златната топка не искаше и не искаше да се отвори…
И пръчката, Бъзовата пръчка… къде ли беше скрита? Къде я търсеше сега Черния лорд? На Хари му се прииска белегът му да запари и да му покаже мислите на Волдемор, защото за пръв път двамата бяха обединени в стремеж да притежават едно и също нещо… това, разбира се, нямаше да се хареса на Хърмаяни… но тя всъщност не вярваше… в известен смисъл Ксенофилиус се оказа прав… Ограничена. Назадничава. Тесногръда… Истината беше, че тя се страхуваше от самата мисъл за Даровете на Смъртта, особено за Животворния камък… и Хари притисна отново уста до снича, започна да го целува, насмалко да го глътне, ала студеният метал не се поддаде…
Вече се зазоряваше, когато се сети за Луна, сам-сама в килията в Азкабан, обкръжена от диментори, и изведнъж го досрамя. В трескавите си мисли за Даровете съвсем беше забравил за нея. Де да можеха да я спасят, но такова множество диментори бяха непробиваеми. Покрай това Хари си спомни, че още не се е опитал да повика с пръчката от трънка покровител… и реши да го направи сутринта.
Де да можеше да се сдобие отнякъде с по-добра пръчка…
И отново го погълна стремежът към Бъзовата пръчка, към Смъртоносната пръчка, непобедима, несломима…
На другата сутрин вдигнаха палатката и тръгнаха през потискащия проливен дъжд. Той ги преследваше чак до крайбрежието, където вечерта отново опънаха палатката, и се лееше упорито цяла седмица над подгизналия пейзаж, който се струваше на Хари мрачен и унил. Не можеше да мисли за друго, освен за Даровете на Смъртта. В него сякаш се беше разгорял пламък, който не можеше да бъде угасен с нищо — нито с безпрекословното неверие на Хърмаяни, нито с вироглавите съмнения по Рон. Но колкото повече се разпалваше копнежът за Даровете, толкова повече го натъжаваше той. Хари обвиняваше Рон и Хърмаяни: решителното им безразличие му действаше точно толкова ужасно, колкото безмилостният дъжд — те го потискаха, но не бяха в състояние да подкопаят увереността му, която си оставаше непоклатима. Вярата на Хари в Даровете и стремежът му към тях дотолкова го бяха погълнали, че се чувстваше откъснат от другите двама и обсебеността, с която те пък се отнасяха към хоркруксите.
— Обсебеност ли? — попита тихо и гневно Хърмаяни, когато една вечер тя обвини Хари в липса на интерес към откриването на още хоркрукси и той неблагоразумно употреби тази дума. — Не ние сме обсебените, Хари. Ние просто се опитваме да направим каквото ни е възложил Дъмбълдор!
Той обаче остана глух към прикритите й нападки. Беше убеден, че Дъмбълдор е оставил на Хърмаяни знака на Даровете, та да го разчете, а на него беше завещал Животворния камък, скрит в златния снич. Докато единият е жив, другият не може да оцелее… господар на смъртта… Защо Рон и Хърмаяни не можеха да разберат?
— А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта — Хари спокойно повтори цитата.
— Мислех, че от нас се очаква да се борим срещу Ти-знаеш-кого — отвърна Хърмаяни и Хари се отказа да я убеждава.
Дори загадката на сребърната кошута, която другите двама упорито настояваха да обсъждат, вече му се струваше по-маловажна — някаква си второстепенна подробност, която не представляваше кой знае какъв интерес. Вълнуваше го само възобновилата се болка в белега, въпреки че той се стараеше всячески да го скрие от другите двама. При всеки удобен случай гледаше да се усамоти, но беше разочарован от онова, което виждаше. Картините, които двамата с Волдемор споделяха, се бяха променили като качество: бяха станали мътни и мърдаха, сякаш ту бяха на фокус, ту отново се размазваха. Хари успяваше да различи само неясните очертания на предмет, който приличаше на череп, и нещо като планина — по-скоро сянка, отколкото материя. Беше свикнал с ясно откроени като в действителността образи и промяната го разстройваше. Хари се притесняваше да не би връзката между него и Волдемор да е нарушена — връзка, от която се страхуваше, но и която беше важна за него, каквото и да говореше на Хърмаяни. Кой знае защо, Хари си обясняваше тези неудовлетворителни мъгляви образи с унищожаването на магическата му пръчка, сякаш не друг, а пръчката от трънка беше виновна, че той вече не надзърта в съзнанието на Волдемор толкова успешно, както преди.