Буреносни хоризонти

Запита се как ли би постъпил губернаторът на Добро, когато пристигне на острова и открие, че е изчезнала. Беше я оставил жива, за да я използва за тъмните си кроежи… но вече прекалено дълго беше позволявала на този отвратителен мъж да я използва и се закле пред себе си това да не се случва повече.

Нощта беше самотна. Платното се накланяше при всеки по-силен порив на вятъра. Струпалите се облаци скриха звездите. Не можеше да види връхлитащата буря, но долавяше влагата и озона във въздуха и до слуха й достигаше тътенът на далечните гръмотевици. Заваля пороен дъжд и намокри зелената й кожа. Шибаните от вятъра вълни се стоварваха върху сала и тя се притисна към стволовете.

Ураганните вълни връхлитаха една след друга. Беше положила максимум старание, за да скрепи стволовете здраво, но корабостроителните й умения най-вероятно бяха твърде слаби — салът едва ли щеше да издържи дълго на мощните талази на бурята.

Дъждовните струи я шибаха като камшици. Ослепителни светкавици разсичаха небосклона. Нира стискаше хлъзгавите стволове и чакаше, без да брои безкрайните минути и часове.

Беше преживяла и по-отвратителни изпитания в разплодителните бараки. Щеше да понесе и това.

Беше изтощена и й се искаше да потъне в безпаметен сън и да изчака края на вихъра, но не смееше да се отпусне от страх да не се удави. За една зелена жрица би било ужасен край да се удави. Копнееше да стъпи на бряг, да намери дървета и растения — обратния път към Терок.

Повтаряше си отново и отново: „Мога да издържа…“

На развиделяване над главата й бавно се влачеха дъждовни облаци, но бурята беше попреминала и яростните вълни се бяха поукротили. С облекчение зърна петно кафява суша, огряно от лъчите на надигащото се над хоризонта слънце. В първия момент се уплаши, че теченията и вятърът са я запратили обратно към самотния й остров, но изопнатата крайбрежна ивица се простираше на прекалено голяма дължина. По всяка вероятност беше континент.