Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Добре поне, че на границата с вана нещата бяха спокойни. Съседът от запад не се беше противопоставил на това, че му бяха отнели малко земя — може би беше прекалено зает с войната на юг: разправяха, че там било още по-зле, отколкото тук, в земите на изгнаниците. Не би било лошо да сключат съюз и да ударят братята и от двете страни, макар че какво щяха да правят после с една покорена, но отдавна вече разорена страна, страна, която приличаше на загнил труп, способен да зарази целия свят? За жалост никой не беше измислил начин как цяла една страна да се натика в шавара.
Еетгон потрепери. Що за мисли му идваха в главата? Едва ли щяха да се харесат на Чаарлах, макар че нали казваха, че един владетел трябва да мисли точно по този начин… И мнозина наистина мислеха така. Особено южният наместник Боройгал. Защо ли Суварг го беше назначил? Е, щял да поддържа реда — но защо да издигаш един палач? Непрекъснато му донасяха, че Боройгал си е направил тъмница и измъчва в нея хора. Такова нещо не можеше да се позволи в една свободна страна, но Еетгон нямаше време да се занимава със съмнителния наместник. Важното беше, че харвахът от юг пристигаше навреме и когато се реши сами да започнат да правят ухери, Боройгал веднага се зае да изпълни тази задача. Наглед всичко изглеждаше наред и отначало никой не помисли какво всъщност правят, защото беше решено в работилниците да се трудят само доброволци. Колко души обаче щяха да се съгласят за едното ядене и нощувките в алдан-шавара да варят нойт? Какво излизаше тогава — че трябва да пращат в работилниците престъпници… Значи Еетгон сам създаваше каторгата, която толкова мразеше и от която толкова се страхуваше навремето…
Скръцна със зъби от безсилна ярост. Не, нямаше да допусне това! Предостатъчно беше и облагането с харвах! Нямаше да направи каторга, та ако ще би от това да зависеше безопасността на цялата страна. Още днес, веднага, щеше да тръгне на проверка — да види как върви строежът на работилниците и най-вече дали помещенията в алдан-шавара са свободни, или там пак живеят нечии роднини. А също така какво е положението с хранителните запаси: страната беше голяма, а туйвани растяха само на два оройхона, останалите бяха още прекалено нови. Войниците, дори и той самият, можеха да минат и без вино, но топачите трябваше да имат всичко.
Еетгон не обичаше да отлага решенията си, така че предупреди охраната си след час да е готова за поход и излезе от алдан-шавара. Първо трябваше да каже на Суварг къде отива и какво ще прави — Суварг може да лежеше на легло, но все пак си оставаше владетел на държавата.
Оройхонът на владетеля не се отличаваше по нищо от останалите, алдан-шаварът беше същият като на всички новосъздадени оройхони, единствено голямата врата беше нещо различно — другите алдан-шавари не се затваряха. Отвън нивите и тесегите си бяха както винаги и както навсякъде.
Преди да излезе, Еетгон усети как се стяга. Знаеше какво ще стане.
И наистина, щом стъпи навън, сбръчканото мръсно и окъсано джудже скочи от земята и се втурна към него с вик:
— Шо… шо… шо… ран… хванаха! Донтът… хва… хвана го!
Този крясък го преследваше вече половин година. Когато уродливата дребосъчка бе дошла за пръв път, Еетгон я повика и се опита да разбере за какво става дума. Но тя не можа да му обясни нищо и само махаше с ръка и викаше: „Там… Идваш…“
Еетгон започна да разпитва и накрая разбра, че последната година Ай е обикаляла заедно с Шооран, но това с нищо не можеше да помогне. Защото какво можеше да направи той в края на краищата? Дори Шооран наистина да беше хванат от някой от одонтите, той нямаше да обяви война на съседите си заради някакъв си разказвач. Освен това Шооран вече сигурно беше мъртъв. Само че как можеше да обясни това на тази празноглава уродка? Тя всеки ден го дебнеше пред алдан-тесега, следваше охраната му на север, където се вихреше войната, чакаше го да решава поредните спорове между разни земевладелци и от време на време изхленчваше: