Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
На въпроса да се връщат ли, Ай само каза, както винаги: „Искам с теб“ — и тръгнаха.
Пътят на запад също беше затворен, но Шооран го очакваше и лесно мина покрай постовете, още повече че тук те наистина наблюдаваха посоката, откъдето можете да се появи противникът, и не можеха да спират всички скитници. Така че в ранни зори Шооран и Ай минаха с пълзене през гъстия хохиур и по съмнало вече бяха на ъгловите оройхони.
След като преди месец илбечът беше изсушил последните огнени блата около земята на стареца, войната се беше върнала в тези многострадални краища. Суварг беше придвижил армията на изгнаниците и беше отнел ъгловите земи от вана. Което обаче никак не се беше отразило на самите оройхони. Хлебната трева все така си растеше, както винаги, земеделците си живееха във все същите палатки — нищо че сега вече се наричаха „свободни изгнаници“. Колкото и каквито и нови имена да дават властите на обикновения човек, той си остава все същият обикновен човек!
Шооран вървеше по синора на сухия оройхон. Този оройхон беше построен от Енжин, но го беше изсушил той, преди повече от шест години. Оттогава с пълно право го броеше за свой и сега се любуваше на младите туйвани, чиито клони бяха приведени към земята от първата обилна реколта. Единствено когато туйваните почнеха да цъфтят и да дават плодове, илбечът можеше да се сравнява с древните строители и чак тогава можеше да се приеме, че наистина се е родила нова земя. Шооран щеше да стане на две дузини години чак след три години, но знаеше, че дотогава ще направи още много оройхони. Знаеше вече и че легендите за Ван са истина и че ако си силен и си открил дарбата си още като юноша, можеш да построиш шест пъти по двойна дузина оройхони. И че главният ти враг не е Многоръкия, а ти самият — умората ти, болката ти, самотата ти сред огромните тълпи. Тълпи от хора, които изобщо не са ти нужни, също както не си им нужен и ти. Важното беше ето тази земя, ето тези туйвани, растящи там, където навремето беше текъл нойт.
Шооран се надигна на пръсти, пресегна се над бодливата ограда, наведе един клон и вдиша чистия аромат на цветовете. После пусна клона и загледа как цветовете трептят и постепенно се успокояват. Внимателно свали от отровните бодли по оградата едно паднало цветче, подаде го на Ай и уродливото й личице се смръщи в доволна гримаса. Ай забоде подаръка в косата си и аленото цветче сякаш огря със сиянието си мъртвешкото й сиво-зелено лице.
— Хайде — каза Шооран. — Имаме още много път.
Вървяха по пътя между оройхона на стария илбеч и първия сух оройхон на Шооран. Навремето Шооран можеше да тича тук на воля, всичко наоколо беше негово. Сега обаче не биваше да се отбиват от пътя дори след като насреща им идваше въоръжен патрул — просто трябваше да се отдръпнат встрани и да го пуснат да мине.
— Ето го! — викна един човек, който вървеше с войниците. — Тоя беше, дето искаше да ми счупи туйвана!
Патрулът спря и войниците недоволно заоглеждаха Шооран и Ай — а той за кой ли път си помисли, че в страната на изгнаниците вече не са останали истински изгнаници: нощните пархове невероятно бързо бяха свикнали с новите си роли, а пък специално тези войници, доколкото можеше да съди, изобщо никога не бяха стъпвали на мокрото, ами си бяха истински цереги, навреме разбрали накъде вървят нещата и решили да минат на страната на властниците, за да си запазят положението. Навремето обаче щяха да знаят какво да правят с някакъв си скитник, а сега не бяха сигурни и се колебаеха. Изведнъж Шооран с удивление видя, че в групата им е и понатежалият, но все още як Боройгал. От колана на бившия палач стърчеше покритата с резба дръжка на широк ятаган — символ на одонтска власт.
— Нищо не съм откраднал — каза Шооран. — Аз съм свободен човек и вървя по свободна земя.
— Не бил откраднал!? А това какво е? — И селянинът подскочи към Ай и посегна да грабне цвета от косата й.
Шооран го перна през ръката и го блъсна толкова силно, че той отхвърча на няколко крачки и се удари тежко в оградата.
— Това е паднал цвят — каза Шооран. — Не струва нищо.
Церегите ги наблюдаваха безучастно и като че ли мислеха да си тръгнат и да ги оставят сами да разрешат спора си, но внезапно Боройгал — гледаше някъде над главата на Шооран, все едно изобщо не го виждаше — каза: