Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Еетгон стана и каза:
— Ще наредя да те пускат през границата свободно — и да влизаш, и да излизаш.
— Няма нужда. Мога да мина и сам. Кажи само да ми върнат бича. Все пак аз съм последният от братството на нощните пархове и не искам да ходя като прост скитник.
Еетгон си тръгна. Вечерта на същия ден се накани да тръгне и Шооран. Все още не се беше възстановил, но не искаше да лежи и изплашените обитатели на алдан-шавара да се чудят как да му угодят. Те му дадоха нови дрехи, дадоха му и храна. Не можаха да намерят стария му бич, но пък го отведоха в оръжейницата и той си взе друг — беше го направил със собствените си ръце от мустаците на първия парх, който беше убил.
Не можеше да носи багажа, така че с всичко се натовари безкрайно щастливата Ай.
Минаха границата, без да видят изобщо някакви постове — очевидно Еетгон все пак беше издал заповедта си — и цяла седмица полека вървяха на изток. Ай събираше чавга, Шооран по цял ден седеше край далайна и гледаше ленивите мътни талази — те се блъскаха в брега и смазваха ълкове, бодливи риби и космати червеи, и всяко тяхно движение носеше смърт, смърт, в която нямаше никакъв смисъл.
Постепенно силите му се върнаха, но не се върна увереността му в себе си. Вече не го привличаше прекрасната земя, не изпитваше и любов към хората. Какъв беше смисълът да обича хората, след като не можеше да ги спаси, не можеше да им помогне, не можеше да ги направи щастливи? И хората, и светът имаха нужда само от едно — да ги остави на мира.
Шооран седеше на разстланата кожа и плетеше връвчица от жив косъм, събран покрай далайна. В това имаше смисъл — с връвчицата човек можеше да си върже багажа по-удобно. Вярно, ако попаднеше в чужди ръце, с нея можеше да вържат и човек. Но докато беше у него, тя беше безопасна. Значи можеше да си я плете.
Ай дойде и клекна до него, погали го по рамото и каза:
— Мно… го си болен.
— Не съм болен — каза Шооран, без да спира да сплита връвчицата. — Здрав съм.
— Бо… олен си. Преди ходеше по ра… бота, а аз те ча… ках. Сега си друг.
— Искаш да съм същият като преди ли? — попита той.
— Да. Мно… ого.
Шооран се усмихна. Ето, до него беше единственият човек, който го обичаше. Ай искаше той да продължи работата си докрай, чак до гибелта на Йороол-Гуй. Само че как щеше да живее това мило уродливо джудже без блатото, в което се беше родило, без чавгата, без безкрайното скитане по унилите мокри оройхони? Е, дотогава имаше още много време.
— Добре — каза Шооран. — Утре тръгваме да вършим работа.
И извади от торбата си парче светла, добре обработена кожа. Беше си мислил да я размени за храна, но сега извади ножа си, обряза кожата на правоъгълник и започна да чертае — доколкото си я спомняше — картата, като от време на време топваше една тъничка пръчица в гнъста, изцедена предната вечер от тялото на някаква многонога твар.
Най-подходящото място за работа все така беше широкият залив между земите на старейшините и Земята на Добрите братя. Вярно, там все още се водеше война, но това дори щеше да му помогне — в суматохата щеше да е по-трудно да го открият. А пък намесата на илбеча можеше да обърка плановете на военачалниците и да ги накара да се замислят дали да не сключат мир.
Щом реши, че ще действа, Шооран се изпълни с нови сили. Пак извади сувага и мина през цялата страна, та всички да видят, че новият Чаарлах е жив. Скри го чак когато двамата с Ай стигнаха до Търговския оройхон и трябваше да минат незабелязани.
Страната на старейшините вече почти не се различаваше от останалите провинции на сияйния ван. Изпратените от вана одонти впрочем бяха съвсем наясно, че земята, която управляват, в крайна сметка не им е дадена от вана, и подкрепяха не само него, но и Моертал — защото нали на човек затова са му дадени две ръце. Моертал пък беше разпределил земите така, че преданите на него одонти да управляват участъците около провлака, а новодошлите да са в нещо като обкръжение — и съответно зависими от местните баргеди. И на новите властници не им оставаше нищо друго, освен да му помагат с дясната си ръка, а лявата да оставят да помага на вана. Всички обаче добре знаят, че лявата ръка е по-близо до сърцето и съответно е по-искрена, нали?
Шооран много се учуди, като видя колко са намалели изгнаниците по крайбрежието и че са останали най-вече жени. Двамата с Ай минаха почти половината страна, без да срещнат нито един мъж. Обяснението беше съвсем просто — Моертал беше обявил мобилизация и всеки желаещ можеше да стане церег и след победата над Добрите братя да получи земя на завладените оройхони. Планът беше умен — сега, когато границата минаваше не само по мокрите, но и през сухите оройхони, надмощие щеше да има армията, която беше по-голяма. Въоръжените с каквото бяха могли да им намерят изгнаници и служители се бяха упражнявали да водят ръкопашен бой, а след това — само преди два дни — бяха поели към пламналата от взривовете на харваха граница.