Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Залавянето на Шооран беше първото постижение на Боройгал на този висок пост. Щом разбра, че това е старият му враг, Боройгал пламна от желание за мъст. Но понеже имаше богат опит като палач, той много добре знаеше как бързо издъхват жертвите дори и в най-опитните ръце, а на него му се щеше да си отмъщава дълго-дълго и с наслада. Освен това публичната екзекуция веднага след като го бяха назначили беше нежелателна, а пък тайната, ако се разчуеше за нея, можеше да доведе до големи неприятности.
И като обмисли всичко подробно, Боройгал нареди да затворят пленника в подземието и реши да не бърза.
Първото денонощие — а може би и няколко дни, понеже нямаше как да измерва времето — Шооран лежа в треска, предизвикана от отровните игли по обущата на церегите. Подпухна целият, на местата на убожданията се отвориха язви, раната на ръката му гнояса. Шооран не осъзнаваше какво става. В мрака при него идваше черният уулгуй и го увещаваше да отиде заедно с него в далайна. Шооран го навикваше и го гонеше, а когато се връщаше в действителността, промиваше раната на ръката си със собствената си пикня и пак изпадаше в безсъзнание. И все пак, когато един ден се свести, разбра, че черният уулгуй го е оставил на мира. От този ден започна да се поправя и да забелязва какво става около него.
Тъмницата беше построена още по времето на Хооргон, при това много солидно, по образеца на тъмницата на Западния оройхон, и Шооран не можеше да разбере в кое помещение на иначе много добре познатия му алдан-шавар се намира. Входът беше затворен със здрава врата, а подът и стените бяха покрити с пластини от кост — ноктите му се плъзгаха по тях и не можеха да ги откъртят. Това беше направено с цел скучаещите затворници да не решат да прокопаят проход през шуплестия камък. До вратата също не можеше да стигне — килията беше преградена по средата с решетка. След като проучи килията си, Шооран трябваше да признае, че Моертал е много изостанал в устройството на тъмниците си.
От време на време вратата изщракваше и тъмничарят му носеше паничка вода или малко чавга или наъс. Шооран не знаеше дали го хранят три пъти дневно, или веднъж на три дни, времето в мрака бе спряло. Светлината на плужека, с който влизаше тъмничарят, му се струваше ослепителна, но щом войникът си тръгнеше, всичко отново потъваше в непрогледен мрак. В такива условия всеки би се побъркал, но Шооран от дете беше свикнал със самотата и не се отчайваше. Пееше, разказваше приказки и легенди и си въобразяваше, че тъмничарите клечат зад вратата и го слушат.
А после, след неизвестно колко време, вратата се отвори широко и тъмничарят почна да лепи по стените десетки ярки плужеци. След малко влезе Боройгал, огледа изгубилия човешкия си облик Шооран, ухили се доволно и каза:
— Добре ли ти е тук, хубавецо? Добре ти е, като гледам! Виждаш, че не прощавам, нали? Но съм справедлив. Ти не ме уби — и аз няма да те убия. Или вече сам искаш да те хвърлят в шавара? Да ти помогнем, а?
Шооран мълчеше. Боройгал извади малка кутийка, лекичко я раздруса и Шооран чу зловещо шушнене: палачът беше донесъл любимото на всички палачи средство за мъчения — кутийка със зоггове.
— Искаш да поиграем на „чуканка“ ли? — попита Шооран. — Може. Как ще играем — облечени или голи до кръста?
„Чуканката“ беше смъртоносна игра и я играеха само най-отчаяните, изгубили всякакъв интерес към живота хора. Двама души сядаха един срещу друг от двете страни на гладък камък, слагаха на камъка току-що хванат зогг и после единият от тях чукваше с нокът отровното същество право в лицето на другия. Той пък трябваше да парира удара, също с нокът, и да прати разгневения зогг в лицето на първия. Обикновено смъртоносното жило се забиваше в целта си след няколко удара и единият от играчите рухваше, изпратен от безстрастните погледи на зяпачите, но имаше и майстори, които продължаваха играта дотогава, докато зоггът не издъхнеше от нанесените му удари.
Шооран никога не беше имал желание да предизвиква съдбата и да изпитва ловкостта си с тази игра, да не говорим, че точно сега, след като беше стоял толкова време на тъмно и гладен, не можеше да разчита на точността на движенията си. И все пак нещо в гласа му стресна Боройгал и палачът побърза да прибере кутийката. После продължи да го заплашва и да го ругае с какви ли не обидни думи, но Шооран мислеше само за едно — дали когато Боройгал си тръгне, плужеците ще останат по стените. Накрая, вбесен, Боройгал излезе и тръшна вратата, а Шооран успя да отлепи най-близкия плужек и го скри под жанча си. Дори тъмничарят, който дойде след малко да прибере останалите, да забеляза, че един липсва, явно не отдаде на това никакво значение, но пък Шооран няколко дни имаше светлина.