Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Кой си ти? Гласът ти ми е познат.
— Гласът ми е познат на мнозина — отвърна Шооран. — Аз съм разказвач.
— А, не увъртай! Никога не съм ходил да слушам разказвачи, обаче твоят глас ми е нещо прекалено познат…
И Боройгал излезе напред и огледа Шооран първо от едната страна, после от другата — заставаше така, че белезите на дясната му буза да не се виждат. После доволно изхъмка и каза:
— Ти си шпионинът на вана! Беше тук, когато изчезна Хооргон. А сега са те пратили да убиеш мен, нали? Нали? Няма да стане! Вържете го!
Шооран измъкна бича изпод жанча си, но Боройгал беше прекалено близо до него и нямаше как да го развърти, така че само го удари в лицето с тежката дръжка. В същия миг един от церегите заби копието си в ръката му, двама други се метнаха на гърба му, повалиха го, извиха му ръцете и почнаха да го връзват. Ай мълчешком скочи и захапа падналия Боройгал за бузата. Той изрева и замахна с огромния си юмрук. Такъв удар би убил всяка жена на място, но лекичката Ай просто отхвърча настрана, претърколи се и веднага пак скочи, готова отново да нападне. Съскаше като раздразнена тукка.
— Бягай! — викна й Шооран. — Бягай при Еетгон, той ще ни помогне!
Ай се обърна и хукна. Когато трябваше, патравата й походка се сменяше с невероятна бързина — че как иначе можеше да се отърве от атаките на Йороол-Гуй?
— Хванете я! — изхърка Боройгал.
Шооран успя да се извърти и да спъне войника, който понечи да затича след Ай, и докато той се изправи, а другите разберат какво става, тя вече беше далече.
„Ако стигне до мокрото, ще им се изплъзне“ — помисли Шооран. Много добре знаеше как Ай може да се крие в хохиура.
Церегите се струпаха около него и почнаха да го ритат. Иглите на обущата им трудно проникваха през дебелия жанч, но все пак проникваха и след няколко секунди Шооран припадна от болка.
Боройгал беше назначен за одонт само преди три дни. Титлата „одонт“ официално беше забранена в свободната държава на изгнаниците, но как иначе да се нарича човек, назначен да управлява оройхони? Така че той преспокойно беше запасал костения ятаган и поне насаме мислеше за себе си като за одонт.
Отначало, когато отрядите на нощните пархове бяха дошли в ъгловите земи, Боройгал изобщо не мислеше за издигане в живота, а просто трепереше за кожата си — нали при последните трима владетели беше палач и беше натикал в шавара десетки изгнаници: значи имаше от какво да го е страх. След това обаче реши, че трябва да е по-смел. В края на краищата на всяка власт й трябваха палачи, а кандидатите за тази длъжност съвсем не бяха много. Така че, когато един ден видя заобиколения от охраната си Суварг, Боройгал високо извика:
— Здравей, владетелю Суварг! Радвам се да те видя!
Не можеше да се каже, че владетелят Суварг също се зарадва на срещата им, защото в предишния му живот имаше един момент, за който той държеше да не знае никой. Досега никой не го беше попитал как така е успял не само да изведе отряда си от владенията на Моертал и след това да мине през половината страна, но и да го увеличи през това време на цяла армия от изгнаници. Скитниците си въобразяваха, че просто им е провървяло и че Тенгер за малко е спрял да мисли за вечното и се е погрижил да оцелеят. Но не беше така — за тях се беше погрижил предвидливият Суварг. Нищо нямаше да излезе, ако не беше уговорката му с одонтите. Само че ако това се разбереше, веднага щяха да го заклеймят като предател. Пък и как можеше той навремето да е сигурен, че тази страна съществува и че днес ще може да говори с вана като с равен и дори да отнема от неговите земи? Тогава, за да оцелее — а и всички да оцелеят, повтаряше си той — се беше наложило да обещае някои неща: а сега трябваше да изпълнява обещаното. Вярно, не беше предал своите хора, не беше отстъпил и педя земя, но все пак трябваше да пропуска шпионите на вана към земите на Добрите братя, ако искаше мирът да се запази. Само че нямаше как да обясни това на членовете на съвета — почти всичките бяха осакатени от церегите на вана и бяха непримирими. В сравнение с тях дори Еетгон изглеждаше сговорчив. Да, Еетгон се досещаше за много неща, но си мълчеше. Ако обаче избухнеше скандал, дори и той щеше да се присъедини към противниците му. А сега, когато на ъгловите оройхони командваше Тройгал, връзката му с вана минаваше през ръцете на този грозник, палача, който доволно му махаше с ръка.
И Суварг кимна благосклонно, а после проведе с палача разговор на четири очи и му даде да командва тези оройхони. От една страна, не биваше да прекъсва връзките си с вана, от друга — така щеше да може по-лесно да наблюдава и този мръсник Боройгал…