Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Шо… Шоран хванаха. Донтът го хвана!
И не казваше кой одонт, нито в коя страна. Е, скоро и тук щяха да се появят одонти, също като в царството на вана, това беше неизбежно и Еетгон го знаеше.
Но знаеше и че залъгва самия себе си, като се прави, че съдбата на Шооран изобщо не го интересува. Напротив — от нея го болеше като от развредена рана. „Церегът“ — така го беше кръстил Еетгон още при първата им среща, с най-омразната дума, която знаеше. При последната им среща Шооран отдавна вече беше престанал да бъде едновремешният млад хубавец, но за него си остана церег, с лекота отнел му всичко, за което той беше мечтал и което не беше могъл да получи.
Цели десет години Еетгон беше вървял по петите на Чаарлах, беше го приел за свой баща, попиваше всяка негова дума, смени си дори името, защото новото по се хареса на стареца. И го направи не защото Чаарлах навремето го беше спасил и го беше отхранил и отгледал, а защото Чаарлах беше Чаарлах и гласът му караше сърцата да плачат и да се радват едновременно. Еетгон усърдно учеше наизуст дългите легенди и смешните приказки, мъчеше и себе си, и струните на сувага, но Чаарлах само се усмихваше снизходително и повтаряше: „… много добро момче си ти, но това не е за теб. Заеми се с нещо друго.“ Щом обаче се появи Шооран, щом каза само две думи — и Чаарлах му каза, че бил поет. В живота на Еетгон нямаше по-голяма мъка и той отмъщаваше на съперника си, по всички начини, по които можеше. Но по времето, когато рамо до рамо се биеха срещу войниците на Моертал, го пазеше повече и от себе си: може би защото искаше да го победи в честна борба, в двубой, а може би и защото самото му име будеше някакви спомени от невъобразимо далечното му детство. Макар че името просто можеше да съвпада.
Покоите на Суварг бяха на същия оройхон, в съседния алдан-шавар. Суварг лежеше в голямата светла централна стая на широкото легло, на което бе спал навремето Хооргон, и дишаше тежко. Коремът му се беше подул и беше заприличал на надут рибешки мехур. Еетгон приседна до постелята му, изчака мъничко от учтивост и после каза:
— Отивам на юг. Трябва да проверя работилниците.
Лицето на Суварг дори не потрепна, той сякаш изобщо не го чу.
„Когато се върна, вече ще е мъртъв“ — внезапно осъзна Еетгон.
Суварг отвори очите си и изхърка:
— Добре… че дойде. Чуй какво ще ти кажа. Скоро страната ще е твоя, няма кой друг да я поведе, така че слушай и помни. Страната ни е малка, млада, нямаме още установени обичаи. Гледай да не я погубиш… Най-важното е да опазиш държавата. Не воювай с вана, по-добре ще е да търгуваш с него, той има кремък. С него значи мир, но насъсквай братята да се бият с хората му.
— Знам — каза Еетгон.
— И хвани илбеча.
— Защо? — учуди се Еетгон. — Той нали…
— Знам! — грубо го прекъсна Суварг. — Знам, че той създаде страната ни, но пак той ще я убие. Тенгер може и да го е научил да мисли за вечното, но не и да мисли за хората. Защото тъкмо той започна войната, като премахна границата. И никой не знае какво още ще направи. Затова го хвани и го убий.
— Не мога да издам такава заповед. Хората ще ме разкъсат.
— Няма да издаваш никаква заповед. Хвали го пред всички, обаче засили охраната покрай брега. Уж за да не му пречат. И рано или късно той ще падне в капана.
— Нямам достатъчно хора. Война е.
— Като илбеча го няма, войната ще спре. Разбра ли ме? За останалото сам ще се сетиш. Хайде, тръгвай.
Еетгон излезе от покоите на умиращия владетел. Беше объркан. Заръката на Суварг беше умна, но все пак той не мислеше да я изпълнява. Мъдрият Чаарлах навремето беше казал друго: „Илбечът променя света и това е добре. Когато светът се променя, хората не хващат плесен.“ Суварг беше умен и беше имал много сполуки, но отдавна се беше покрил с плесен като с харвах и душата му жадуваше за постоянство.
Охраната го чакаше пред алдан-тесега. Можеха да стигнат до ъгловите земи за около четири часа бързо ходене — в страната на изгнаниците владетелите не се возеха на носилки като началниците в другите земи. За самия Еетгон да му предложат да го носят щеше да е истинска обида — той се славеше с това, че може да изпревари всички. Само Суварг бяха носили на ръце, и то когато беше ранен и трябваше да го върнат от фронта.
Малкият отряд забърза по горещата суха ивица. След около половин час Еетгон забеляза, че Ай ги следва. Никой и не помисли да я прогони — да прогониш безумец значеше да прогониш късмета си. Явно му беше писано тази мъничка уродлива жена да го следва като някой дух от шавара.
Стигнаха до целта си още по светло и можеха да отидат да проверят работилниците, да видят как се приготвят формите и добре ли е издигната топачката, но Еетгон реши първо да провери най-близкия алдан-шавар. Нещата се оказаха точно такива, каквито беше очаквал: в светлите сухи зали живееха семействата на бившите цереги, леки жени и разни други подозрителни личности. И никой естествено и не мислеше да се изнася. Затова пък складовете се поддържаха в идеален ред. Имаше и вино, и всичко. Друг беше въпросът за кого пазеше наместникът всичките тези съкровища.