Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Известно време се чуди дали да не подкупи тъмничарите си, защото когато го бяха връзвали, церегите не го бяха претърсили добре — вярно, бяха го пребили, но едва ли предполагаха, че един скитник може да носи нещо ценно. Така че Шооран разполагаше със зашитите в ръкава на жанча си бели гребени, принадлежали навремето на майката на Бутач, и сега се двоумеше дали да не ги предложи на някой от пазачите си, за да го пусне. Но бързо се отказа, защото се убеди, че той просто ще му ги вземе насила и толкова. Самият той пък беше останал без сили и не можеше да се брани.
Мина незнайно колко време, откраднатият плужек започна да избледнява и накрая изгасна. Шооран изпадна в униние. Искаше му се вместо полумесеците да е зашил в ръкава си жило на зогг. Вече не се надяваше, че някой ще дойде да го освободи — Ай сигурно не беше стигнала до Еетгон, а може би и самият Еетгон беше решил да не помага на човека, с когото беше обещал единствено да не враждува.
Тъмнината и тишината съсипваха разсъдъка му. Да оцелее му помагаше единствено Боройгал — и слава на мъдрия Тенгер, че не се досещаше за това. От време на време палачът слизаше в подземието, сядаше срещу Шооран и дълго го дразнеше и плашеше с какви ли не мъчения. Шооран не го беше страх от никакви мъчения, а посещенията на Боройгал му помагаха да не се побърка. Така че той почна да чака с нетърпение тези срещи и се стремеше да уязви врага си с някоя жлъчна дума — палачът разбираше само от обиди и значи целият номер беше да изтърси някоя в най-подходящия момент.
— Боройгал, вмирисан жирх такъв, нищо не можеш да ми направиш — често казваше Шооран точно в момента, когато му се струваше, че врагът му се готви да си тръгне.
— Ще те смажа! Ще те направя на харвах!
— Е — отвръщаше Шооран, — като си е в дупката, и жирхът хапе, а ти си си в дупката, нали? В родния си шавар.
Боройгал почваше да сипе нови проклятия, а когато си тръгнеше, Шооран дълго си повтаряше взаимните им обиди наум и измисляше какво да му каже следващия път.
А после Боройгал спря да идва и на Шооран му останаха само приказките и песните, които пееше все по-унило и страшно.
Суварг умираше. Не всички още бяха разбрали това — прекалено нелепо беше пострадал.
Водачът на изгнаниците отдавна не беше предвождал бойците си в сражения, отдавна вече пращаше другите на бой, а самият той седеше на някой суур-тесег и наблюдаваше битката. И никой не можеше да предположи, че ще пострада, докато един ден Добрите братя не решиха да стрелят с ухерите си надалече, почти през половин оройхон, и един от камъните не го удари в гърдите. Суварг залитна и падна, но веднага стана и почна да ругае тъпоглавите братя, цялото им потомство и вмирисания шавар, от който били изпълзели и в който трябвало да се върнат.
Наглед му нямаше нищо. Защото какво толкова значеше още един удар с камък за човек, чието тяло цялото беше изпъстрено с белези от харпуните на изгнаниците и от бичовете на облечените в ризници нощни пархове още от времето, когато Суварг беше церег, а после към тях се бяха добавили белези от копията на бившите му другари и от зъбите на шаварните твари, които беше ловувал през годините на скиталчествата си. И все пак му имаше нещо — Суварг пребледня и отслабна, гърдите го боляха и когато кашляше, от устата му излизаха кървави пръски. И сега той лежеше в покоите си, унило изслушваше всички донесения и казваше да ги препредадат на Еетгон, та той да реши какво да се прави.
И така Еетгон лека-полека взе цялата власт в ръцете си. Съветът, в който влизаха първите заселници, вече не решаваше нищо: Еетгон направи онези негови членове, от чийто ум можеше да се опасява, началници на провинции, на практика одонти, или ги отпрати надалече по границите с войските, а останалите само го гледаха в устата и се подчиняваха.
А нещата в страната не вървяха и трябваше да се взимат много решения. Войната на север не стихваше — на север бяха Добрите братя, сред които, както изглежда, изобщо не бяха останали земеделци, а всички бяха станали цереги: окъсани, лошо въоръжени и още по-лошо обучени, но гладни и затова вечно готови за бой. Нямаше как да няма война, след като имаш такива съседи. И когато на мястото на огнените блата за по-малко от час се появиха три сухи оройхона, и двете държави незабавно се опитаха да ги завладеят. До този момент земите в северозападния ъгъл се водеха на изгнаниците и въпреки че на сухата ивица не живееше никой, там имаше застава, за да спира идващите от противниковата страна бегълци. Сега ордата братя буквално помете заставата. Жужигчин загина, загинаха и мнозина други, и оттогава сраженията продължаваха, все едно приказните Йор и Гур бяха възкръснали и се биеха безмилостно. Там отиваха всичките сили и средства на страната, там беше ранен и Суварг, оттам идваше злото. Войната не позволяваше на властите да се заемат с други важни дела и народът вече започваше да недоволства. Еетгон час по час си спомняше колко кротки бяха всички, когато молеха да ги пуснат в тези земи, как обещаваха да слушат и да се подчиняват — а сега си въобразяваха, че са самостоятелни стопани и дори данъците, при това не толкова жестоки, колкото в земите на вана, трябваше да се събират насила. Да не говорим за сблъсъците между преселниците от юг и бегълците от Земята на Добрите братя. И за лошата реколта от последната година.