Смърт край Змийската река
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Смърт край Змийската река». Краткое содержание книги:
— Сама ли живееше? — попита Рийс.
— Да, но често си водеше компания. Съжалявам, ако ти е била приятелка, но наистина си беше така. Имаше компания почти всяка нощ. Поне до шест сутринта. Така беше допреди около осем месеца.
— Какво се промени?
— Почти съм сигурна, че се появи мъж, на когото държеше. Чувах ги горе веднъж седмично. После настроението й се оправяше за около ден-два. Спомена, че била закачила риба на въдицата си. Той й купувал разни неща. Ново кожено яке, колие, бельо. Но после… не знам… сигурно са се скарали.
— Защо мислиш така?
— Ами влетя тук побесняла една сутрин. Тъкмо слагах Рори в колата, за да го закарам в детската градина. Псуваше като луда и кълнеше. Помолих я да млъкне, защото синът ми е в колата. А тя ми отговори, че и той щял да стане гнусно копеле като останалите, когато порасне. Можете ли да си представите? — възмутено попита Марли, очевидно все още обидена. — Да каже подобно нещо за сладкото ми момченце? И то пред самата мен?
— Не, не мога. Очевидно е била много ядосана.
— Не ми пука дали е била ядосана, нямаше право да говори за моя Рори по този начин. Вбеси ме. Скарахме се, но аз отстъпих, защото детето беше с мен. А и бях чувала, че веднъж халосала с бирена бутилка някакъв тип в бара. Не беше от хората, с които искаш да се разправяш.
— Не те обвинявам — кимна Рийс, като си припомни как Дийна бе зашлевила убиеца и как се бе хвърляла върху него.
— Но тя не отстъпи — продължи Марли. — Не престана да вика и да се заканва. Заяви, че никой не можел да си играе с нея. И онзи тип — очевидно гаджето й — щял да си плати. А след като го довършела, щяла да се прехвърли на някой по-добър.
Марли сви рамене.
— Това е основното. Втурна се нагоре, а аз се качих в колата.
— Тогава ли я видя за последен път? — обади се Броуди.
— Не. Видях я още два-три пъти. Но, честно казано, я избягвах. Чух мотора й няколко пъти.
— Помниш ли кога го чу за последен път? — попита Рийс.
— Помня, защото беше посред нощ. Събуди ме. Трябва да е било на следващия ден, когато портиерът ми каза, че напуснала. Оставила ключовете в плик и изчезнала. Портиерът реши да прибере останалите й неща на склад за известно време. Може и да го е направил — сви рамене тя. — Не знам и не ме интересува. Радвам се, че напусна. Лупе и мъжът й са много по-добри съседи. Със Серж се разбрахме, че мога да работя в салона, когато Рори е на детска градина, а Лупе го гледа вечер, след като отида на работа в ресторанта. Никога не бих се доверила на Дийна за детето си.
Внезапно Марли се намръщи.
— Вие ченгета ли сте? Дийна да не се е забъркала в някакви неприятности?
— Не сме ченгета — отговори Рийс, като погледна Броуди. — Но мисля, че наистина става дума за неприятности. Знаеш ли дали портиерът си е у дома?
— Обикновено е.
Портиерът си беше у дома. Джейкъб Мекленбърг беше висок, слаб седемдесетгодишен мъж с гъсти бели мустаци. Апартаментът му, огледално копие на този на Марли, бе претъпкан с книги.
— Дийна Блек. Страхотно претенциозна — каза той, като поклати глава. — Вечно се оплакваше. Плащаше си наема навреме или почти. Не беше щастлив човек. Винаги обвиняваше всичко и всекиго заради това, че животът й не бе такъв, какъвто искаше.
— Това Дийна ли е? — попита го Рийс, като извади скицата от чантата си.
Мекленбърг извади чифт очила от джоба си, стисна устни и разгледа скицата внимателно.
— Доста прилича. Бих казал, че е тя. Защо я търсите?
— Изчезнала е — отговори Броуди бързо, за да не даде възможност на Рийс да каже нещо. — Пазите ли все още бележката, която ви е оставила?
Портиерът се замисли за момент. Вгледа се в лицето на Броуди, после прикова очи в Рийс.
— Обичам да поддържам ред. И не бих искал Дийна да се върне и да ме обвини, че съм дал квартирата й под наем, без тя да знае. Не виждам защо да не ви позволя да погледнете бележката.
Той отиде до библиотечката, дръпна стол и се настани, за да прегледа съдържанието на ниския шкаф.
— Чудесна колекция — отбеляза Броуди. — Имам предвид книгите.
— Мога да си представя да живея без храна, но не и без книги. Преподавах английска литература в продължение на тридесет и пет години. След като се пенсионирах, реших да се заема с нещо, което ще ми позволи да чета, но не и да се превърна в отшелник. Тази работа ми осигурява баланса. Справям се без проблеми с малките поправки, а след като си се разправял с тийнейджъри няколко десетилетия, не е трудно да се справиш с наемателите. Дийна беше една от трудните. Не искаше да живее тук.