Смърт край Змийската река

— Защо я търсите?

— Може да познава човек, когото търсим. Серж от фризьорския салон ми се обади. Аз съм Рийс Гилмор. А това е Броуди.

Очевидно споменаването на новия й шеф бе достатъчно.

— Е, добре, аз съм Марли Матюс.

Бебето на горния етаж продължаваше да плаче и някой запя нежно на испански.

— Съседката ми току-що роди — обясни Марли, когато Рийс автоматично вдигна поглед нагоре. — Моля, влезте за минута. Рори, стой там, където мога да те виждам.

— Мамо, мога ли да си взема кутия сок?

— Разбира се. Но ако излезеш пак на двора, стой така, че да те виждам.

Момченцето се втурна в апартамента. Възрастните го последваха. Хлапето отиде до хладилника в кухнята, разделена от всекидневната от дълъг плот.

— Искате ли нещо? — любезно попита Марли. — Студена напитка?

— Благодаря, няма нужда.

Апартаментът бе блестящо чист и миришеше на лимонов препарат. Беше оскъдно обзаведен с двойно канапе и кресло, но бяха положени усилия да бъде разкрасен. Ваза от червено стъкло с жълти изкуствени маргарити стоеше на плота, а на масата — саксия с някакво зелено растение.

Малко ъгълче от дневната бе превърнато в кът за игра, ограден с бяла масичка и червен стол. На стената висеше коркова дъска със закачени детски рисунки. Прозрачна пластмасова кутия на пода подслоняваше играчки.

Очевидно заинтересуван от непознатите повече, отколкото от колелото си, Рори отнесе кутията със сок до Броуди.

— Имам състезателна кола и пожарна — гордо съобщи той.

— Така ли? Коя е по-бърза?

Рори се ухили и отиде да ги донесе.

— Заповядайте, седнете — покани ги Марли.

— Имаш ли нещо против да седна тук? — попита Броуди, като отиде до кутията с играчки и се настани до момченцето.

— Преди няколко седмици оставих скицата в салона — започна Рийс. — Серж каза, че ти си познала жената.

— Не съм абсолютно сигурна. Просто, когато видях скицата, се запитах какво прави там Дийна.

— Дийна?

— Дийна Блек.

— Приятелка ли ти е? — намеси се Броуди небрежно, като подкара пожарната до състезателната кола на Рори.

— Не точно. Живееше горе, където сега е Лупе. Лупе с малкото бебе.

— Живееше? — повтори Броуди.

— Да, напусна. Преди около месец.

— Другаде ли се премести? — попита Рийс.

— Нещо такова — отговори Марли, погледна отново Броуди, сякаш да се увери, че няма да грабне Рори и да побегне, и приседна на канапето. — Не си опакова целия багаж. Взе си дрехите, но остави кухненски прибори, списания и разни такива. Не ги искала, защото бездруго били боклуци.

— На теб ли ти го каза?

— На мен? Не — стисна устни Марли. — По онова време вече не си говорехме. Остави бележка на портиера, който живее в съседния апартамент. Та беше на писала, че отива на по-добро място. Вечно повтаряше, че ще се премести на по-добро място. Взе си дрехите и мотора и изчезна.

— Мотор? — обади се Броуди.

— Караше харли. Подходящо за нея. Често водеше разни рокери, докато живееше тук — обясни Марли, като погледна бързо Рори, за да се увери, че не подслушва. — Работеше в стриптийз бар — прошепна тя. — Бар на име „Рандеву“. Когато все още си говорехме, ми обясняваше, че там съм щяла да правя повече пари, отколкото в „Усмихнатия Джак“. Там работя като келнерка. Но не исках да се местя в стриптийз бар, а и не мога да работя полугола до късна нощ, след като си имам Рори.