Д. Б.“
— Категорично — отбеляза Броуди. — Написано е на компютър. Тя имаше ли компютър?
Мекленбърг се намръщи замислено.
— Не мисля. Но из целия град има интернет кафета.
— Изглежда странно — намеси се Рийс — да си направи труда да ви каже да вървите на майната си. Защо просто не си е заминала?
— Ами… тя обичаше да ругае и да се хвали.
— През последните няколко месеца се е виждала с някакъв мъж.
— Да, така беше. Но спря… спря да го забавлява преди празниците миналата година.
— Май да. Веднъж. Повечето й приятели не си правеха труда да се държат дискретно. В мазето имаме перално помещение. Един от наемателите ми бе съобщил, че сушилнята е развалена. Слязох да проверя дали мога да я оправя сам. Тъкмо се качвах обратно горе, когато приятелят й си тръгваше. Беше понеделник следобед. Знам, защото по онова време всички наематели работеха в понеделник.
— Понеделник. Около празниците — повтори Рийс.
— Да, мисля, че беше малко след Нова година. Спомням си, че предишната вечер бе валял сняг и трябваше да го изрина. Обикновено правя дребните поправки сутрин или между четири и шест. Освен ако не стане авария, разбира се. Обичам да чета, докато обядвам, а после да си подремна. Но същата тази сутрин бях забравил за сушилнята, а трябваше да се заема с нея.
Възрастният мъж поглади мустаците си с пръст и стисна устни замислено.
— Мъжът изглеждаше неприятно изненадан, когато ме срещна. Явно не му хареса, че го видях. Обърна ми гръб и се отдалечи бързо. Не беше оставил колата си на паркинга. Стана ми любопитно и забързах да си вляза у дома и да погледна през прозореца. Той излезе пеша от паркинга.
— Може би живее в града — предположи Рийс.
— Или беше паркирал другаде. Но знам, че оттогава Дийна излизаше да се видят навън. Ако се срещаше с него, разбира се. Но доколкото знам, той никога вече не дойде тук.
— Не е искал да го видят. Така изглежда, нали?
— Да, така е — съгласи се Броуди. — А това показва, че е женен или е високопоставен човек.
— Политик? Свещеник?
— Възможно е.
Стигнаха до колата на Броуди. Рийс се обърна и отново огледа блокчето.
— Не е дупка. Не е луксозно, но е чисто и добре поддържано. Но не е било достатъчно добро за Дийна Блек. Искала е повече. По-голямо, по-скъпо, по-лъскаво.
— И си е мислела, че е хванала риба, която ще й осигури тези неща.
— Значи приятелят й не й е дал всичко, което е искала. Или пък той е прекратил връзката. Смятам впрочем, че той я е изритал. Особено ако е бил женен или пък високопоставена личност. Но, Броуди, ако се е страхувал да не го видят тук, какво става с теорията ни, че е от Ейнджълс Фист?
— Не я променя особено — отвърна Броуди, като й отвори вратата, заобиколи колата и се настани на мястото си. — Може би идва редовно по работа в Джаксън. Или пък се страхува да не бъде познат от местен човек, който редовно посещава нашето градче. Но не я е убил, защото не се е съгласила да бъде зарязана. Отказът й може да е вбесяващ, но все пак човек казва: „Кофти, сестро. Дотук бяхме. Край.“
— Мъжете наистина са долни копелета.
— Жените също късат с гаджетата си.
— Да, но обикновено казваме, че съжаляваме. Както и че прекратяваме връзката не по вина на мъжа, а защото си имаме проблеми.
Броуди изсумтя.
— Предпочитам да ми забучат вилица в окото, от колкото да чуя подобно извинение. Но работата е там, че тя го е държала с нещо. Заплашила го е. Казала е на Марли, че той ще си плати. Но той не е искал да си плати.
— И затова я е убил, скрил е трупа и е заличил следите си. Върнал се е тук посред нощ, качен на нейния мотор. И вече е бил написал бележката.
— Да, навярно той притежава компютър. Или поне има достъп до такъв. А това никак не ни помага.
Но Рийс си помисли, че парченцата от мозайката постепенно се сглобяваха. Вече разполагаха с име и, освен ако не грешаха, с мотив за убийство.
— Взел е дрехите й — добави Рийс. — Никоя жена не би оставила дрехите и личните си вещи. Затова ги е взел. И се е отървал от тях. Оставил е приборите й и е написал бележката, за да заблуди хората. Никой не би тръгнал да търси жена, за която смята, че просто се е преместила в друга квартира.
