Картата на времето
- Автор: Палма Феликс
- Серия: Викторианска трилогия #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-938-4
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Картата на времето». Краткое содержание книги:
Срещу немалко заплащане всеки има възможността да пътува до фаталната 2000 г., когато английската столица е в руини, и с очите си да види решаващата битка между хората и разбунтувалите се автомати. Един от пътниците във времето е Клеър Хагърти, копнееща за истинската любов, която не намира в своето време. Но не всички биха искали да се озоват в бъдещето; Андрю Харингтън трябва да се върне в миналото, в 1888 г., за да спаси любимата си от безмилостното острие на Джак Изкормвача.
Пътищата на Клеър и Андрю ще се пресекат с този на Хърбърт Уелс, който единствен може да им помогне. На него пък му предстои нещо още по-чудато — появата на тайнствен пътник във времето, който иска да похити ръкописите на „Невидимия“ на Уелс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс. Животът на тримата големи писатели виси на косъм…
Изходът сякаш е само един — бягство във времето… Но дали това е решението?
Феликс Х. Палма, единодушно признат от критиката за един от най-оригиналните разказвачи на нашето време, е носител на повече от сто литературни отличия. В „Картата на времето“ той умело смесва различни жанрове, за да създаде мащабна история, в която шестват измислени и реални персонажи, за която времето и пространството нямат ограничения…
Щом реши как да постъпи, се покашля и отвърна с възпитан, но почти леден тон, сякаш не се интересуваше от пагубното въздействие, което думите му можеха да окажат върху госта му:
— Прочетох творбата ви извънредно внимателно, господин Мъри, и трябва да ви призная, че не ми хареса в нито едно отношение. Не намерих в нея нищо, достойно за похвала. Позволявам си волността да ви говоря по този начин, защото ви смятам за колега и преценявам, че една лъжа от моя страна няма да ви бъде от полза.
Усмивката на Гилиъм веднага се изтри от лицето му и ръчищата му сграбчиха като хищни лапи облегалките на креслото. Уелс наблюдаваше как изражението му се променя, докато продължаваше да го критикува извънредно любезно:
— По мое мнение, вие не само тръгвате от една твърде наивна идея, но и я развивате крайно несполучливо, съкращавайки и без това малките ѝ възможности. Творбата ви е с хаотична структура, сцените са нанизани доста объркано и човек остава с впечатлението, че нещата се случват без никаква повествователна логика, просто защото на вас така ви е хрумнало. Този досаден сюжетен произвол в съчетание със стила, свойствен за някой нотариус, пристрастен към романтичните произведения на Джейн Остин, предизвиква у читателя неизбежно отегчение, ако не и дълбоко отвращение към това, което чете.
Тук Уелс направи пауза, за да огледа неузнаваемото лице на госта си с чисто научен интерес. Каза си, че той трябва да е направен от лед, за да не избухне при такива коментари. От лед ли бе Гилиъм? Уелс наблюдаваше усилията му да овладее смайването си — гостът хапеше устни и току разтваряше и свиваше пестници, сякаш доеше невидимо виме — и заключи, че скоро ще узнае.
— За какво ми говорите? — разпени се най-сетне Мъри, като се надигна от стола си, обзет от внезапна ярост, от която жилите на врата му изпъкнаха. — По какъв начин сте чели моята творба?
Не, Гилиъм не беше от лед. Той беше чист огън и Уелс веднага разбра, че няма да рухне. Гостът бе от хората, които са тъй болезнено горделиви, че в крайна сметка се оказват морално непобедими; тъй самодоволни, че се смятат способни да направят добре всичко, което си наумят — независимо дали става дума за къщичка за птици или за научен романс. Но, за зла беда, Гилиъм не бе решил да насочи усилията се към построяване на къщичка за врабчета. Бе решил да покаже пред света, че притежава необикновено въображение, че умее ловко да размесва думите, струпани в речника, или че е бил благословен с онези писателски характеристики, които му се струваха най-привлекателни, ако не и с всички възможни. Уелс се постара да остане невъзмутим, докато гостът му, почти прегракнал от гняв, го обвиняваше, че коментарите му са нелепи. Като го гледаше как разгорещено ръкомаха, писателят взе да се разкайва за решението си. Беше очевидно, че ако продължеше да разгромява романа с язвителните си забележки, работата щеше да стане още по-неприятна. Но нима имаше друг избор? Щеше ли да се отрече от думите си заради възможността този субект да му откъсне главата, ако не успееше да овладее яростта си?
За късмет на Уелс, Гилиъм сякаш се умири отведнъж. Пое въздух няколко пъти, завъртя глава на една страна, после на друга и отпусна ръце в скута си в упорит опит да възвърне самообладанието си. Мъчителните му усилия да се успокои се сториха на Уелс нещо като пародия на впечатляващото преобразяване, което бе извършил актьорът Ричард Мансфийлд по време на представлението „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ в театър „Лисеъм“ преди няколко години. С тайно облекчение го остави да се съвземе, без да му досажда. Гилиъм изглеждаше засрамен, че си е изпуснал нервите, и писателят разбра, че се намира пред интелигентен човек, обременен с буен темперамент, с пламенна природа, подтикваща го към такива изблици, които с годините несъмнено се бе научил да овладява, добивайки известно самообладание, с което навярно се гордееше. Но Уелс бе засегнал болното му място — неговата суета — и му бе показал, че самоконтролът му не е непоклатим.