Картата на времето

Една такава история навярно би била сполучлива като сатира, но бедата бе, че Гилиъм я взимаше ужасно на сериозно и ѝ бе придал тържественост, която само подчертаваше още повече безсмислието на сюжета. Съвсем невероятно бе през 2000 година да настъпят такива събития, каквито пророкуваше авторът. Иначе стилът на писане бе едновременно наивен и високопарен, героите — зле обрисувани, а диалозите — слаби. С две думи, това бе роман на човек, който си въобразява, че всеки може да бъде писател. Не че бе нанизал думите една след друга без никакви художествени стремления — ако бе така, четенето щеше да е досадно, но в крайна сметка поносимо. Гилиъм обаче беше от онези ненаситни читатели, които смятат, че да пишеш добре е нещо като да кичиш каляска. Резултатът от това убеждение бе един превзет стил с гротескни украшения и смехотворни словесни фасони, които пресядаха в гърлото. Когато стигна до последната страница, Уелс вече страдаше от естетическо отвращение. Романът не заслужаваше друга участ, освен огъня на камината; а ако пътуванията във времето наистина бяха възможни, Уелс щеше да се види принуден да отпътува в миналото и да строши с чук ръцете на този субект, преди да е опозорил бъдещето на литературата с това свое недоразумение. Все пак нямаше особено желание да каже истината на Гилиъм Мъри, още повече че можеше да си измие ръцете, връчвайки романа на своя издател. Тогава Хенли лично щеше да отхвърли романа — нещо, в което Уелс не се съмняваше, — и то без да страда от угризенията, които биха могли да измъчват него.

Когато дойде денят, в който трябваше отново да се срещне с Мъри, Уелс още не бе решил как да постъпи. Гилиъм се появи в дома му със завидна точност, грейнал в надменна усмивка, но Уелс веднага долови под отегчителната му вежливост утайка от едва сдържано нетърпение. Беше очевидно, че Гилиъм изгаря от желание да узнае присъдата му, но и двамата се придържаха към етикета. След размяната на баналности Уелс го отведе във всекидневната, където се настаниха в съответните кресла, докато Джейн поднасяше чая. Писателят се възползва от тези мигове на мълчание, за да огледа своя неспокоен гост, който се мъчеше да извие дебелите си устни в невъзмутима усмивка. Тогава едно неочаквано усещане за власт изпълни Уелс. Той по-добре от всеки друг познаваше заветното желание, което се крие зад написването на един роман, и незначителната стойност, която това желание има за останалите хора, съдещи творбата според крайния резултат, а не според усърдието, вложено в нейното създаване. Струваше му се, че суровата критика, колкото и да бе градивна, неизменно бе болезнена за един писател. Тя винаги бе тежък удар, независимо дали го караше да реагира с храбростта на ранен войник или го хвърляше в бездната, смазвайки крехкото му его. И ето че в този миг — абракадабра! — Уелс държеше в ръцете си бляновете на непознатия. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Всъщност можеше да направи каквото му скимнеше, тъй като извънредно лошото качество на романа не беше определящ фактор — нали можеше да остави крайното решение на Хенли. Въпросът бе дали искаше да използва властта си за добро или за зло, дали искаше да види как би реагирал на истината този арогантен тип, или предпочиташе да го излъже милостиво, за да продължи да си мисли — поне до присъдата на Хенли, — че е написал достойна творба.