Картата на времето
- Автор: Палма Феликс
- Серия: Викторианска трилогия #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-938-4
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Картата на времето». Краткое содержание книги:
Срещу немалко заплащане всеки има възможността да пътува до фаталната 2000 г., когато английската столица е в руини, и с очите си да види решаващата битка между хората и разбунтувалите се автомати. Един от пътниците във времето е Клеър Хагърти, копнееща за истинската любов, която не намира в своето време. Но не всички биха искали да се озоват в бъдещето; Андрю Харингтън трябва да се върне в миналото, в 1888 г., за да спаси любимата си от безмилостното острие на Джак Изкормвача.
Пътищата на Клеър и Андрю ще се пресекат с този на Хърбърт Уелс, който единствен може да им помогне. На него пък му предстои нещо още по-чудато — появата на тайнствен пътник във времето, който иска да похити ръкописите на „Невидимия“ на Уелс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс. Животът на тримата големи писатели виси на косъм…
Изходът сякаш е само един — бягство във времето… Но дали това е решението?
Феликс Х. Палма, единодушно признат от критиката за един от най-оригиналните разказвачи на нашето време, е носител на повече от сто литературни отличия. В „Картата на времето“ той умело смесва различни жанрове, за да създаде мащабна история, в която шестват измислени и реални персонажи, за която времето и пространството нямат ограничения…
XXXI
Същия следобед Уелс се поразходи с велосипеда малко по-дълго от обичайното, и то без компанията на Джейн. Каза ѝ, че има нужда да помисли, докато върти педалите. Облечен с любимото си норфолкско сако, той се носеше бавно и мълчаливо по второстепенните пътища на Съри, докато умът му, безразличен към усиления труд на нозете му, бе зает с мисълта как да отговори на онази мечтателка Клеър Хагърти. Според оригиналната история, скалъпена от Том в чаения салон, кореспонденцията между двамата се състоеше от седем писма, от които той трябваше да напише три, а Клеър — четири, като в последното щеше да го помоли да прекоси времето, за да ѝ върне чадърчето. С изключение на това, Уелс имаше пълната свобода да напише каквото му душа иска, стига да се придържаше към измислицата на Том. И трябваше да признае, че колкото повече мислеше за историята, която онзи полуграмотен момък бе съчинил с труд, толкова по-силно го запленяваше тя. Беше интересна, красива и най-вече изглеждаше правдоподобна — естествено, ако съществуваше машина, способна да дълбае тунели между епохите в тъканта на времето, и ако бъдещето, измислено от Мъри, беше истинско. Неприятното бе, че Гилиъм Мъри по някакъв начин бе замесен в цялата работа, както впрочем и в спасяването на злочестия Андрю Харингтън. Нима съдбите им бяха обречени да продължат да се преплитат като филизи на бръшлян? Сега му се струваше иронично, че трябваше да се пъхне в кожата на капитан Дерек Шакълтън — персонаж, измислен от неговия враг. Дали в крайна сметка Уелс щеше да е този, който — подобно на старозаветния Бог — щеше да вдъхне дара на живота в устата на това кухо създание?
След разходката се прибра приятно изморен и с приблизително оформена идея за съдържанието на първото си писмо. Внимателно като хирург сложи на кухненската маса перо, мастилница и куп хартия и помоли Джейн да не го безпокои през следващия час. Седна на масата, пое дълбоко дъх и се залови да пише първото любовно писмо в живота си:
Скъпа Клеър,
Аз също трябваше на няколко пъти да подхващам това писмо, докато разбера, че мога да го започна — колкото и странно да ми се струва — единствено с думите, че те обичам, точно както искаш от мен. Макар че трябва да ти призная, че отначало ми изглеждаше невъзможно и изпонадрасках няколко листа, опитвайки се да ти обясня, че в писмото си ме молиш да приема нещо на вяра. Как мога да се влюбя във Вас, госпожице Хагърти, щом дори не съм Ви виждал? — написах аз, не смеейки да се обърна към теб с онази задушевност, която изискваше мигът. При все това, въпреки основателните ми подозрения, трябваше да приема фактите: ти твърдеше, че вече съм влюбен в теб. А нима можех да се усъмня в думите ти, след като действително намерих писмото ти до един огромен дъб, когато излязох от един тунел във времето, пристигайки от 2000 г.? Както изтъкваш с основание, не ми трябват повече доказателства, за да разбера, че всичко, разказано от теб, е истина — това, че ще се запознаем в рамките на седем месеца и между нас ще пламне любов. И тъй, ако моето бъдещо аз — което пак ще си бъда аз — ще се влюби в теб, щом те види, защо и аз да не сторя това? Обратното би означавало да не се доверя на собствения си вкус. Защо да губя време в очакване да се породят чувства, които, така или иначе, ще се появят?
От друга страна, искаш от мен единствено онази вяра, която ти самата си трябвало да проявиш. В онази среща в чаения салон, която ми описваш, ти си била тази, която е трябвало да повярва в мен — да повярваш, че ще се влюбиш в човека пред теб. И си повярвала! Моето бъдещо аз ти е признателно, Клеър. А другото ми аз, което пише тези редове, онова аз, което още не познава вкуса на кожата ти, може само да ти отговори със същото доверие, да повярва, че всяка твоя дума е истина, че всичко, което разказваш в писмото си, ще се случи, защото по някакъв начин вече се е случило. И тъй, мога само да ти кажа, че те обичам, Клеър Хагърти, която и да си ти. Обичам те от този миг и завинаги.
Ръката на Том се разтрепери, докато той четеше думите на писателя. Уелс бе взел присърце поръчката. Не само се придържаше строго към измислената от младежа история и към миналото на героя, чиято роля играеше, но и — съдейки по думите му — бе тъй влюбен в девойката, както и тя в него, сиреч в Том или още по-точно, в храбрия капитан Шакълтън. Знаеше, че писателят само се преструва, но лъжата му надминаваше значително слабите чувства на Том, които трябваше да са по-жарки, защото именно той бе легнал с нея, а не Уелс. Ако предния ден Том се бе питал дали чувството, пърхащо в гърдите му, е любов, сега можеше да си отговори, защото имаше мерило, с което да го сравни: думите на писателя. Изпитваше ли Том онова, което Уелс бе писал, че изпитва Шакълтън? След кратък размисъл заключи, че този тъй заплетен въпрос имаше само един отговор: не, той не изпитваше такива чувства. Никога не би могъл да съхранява такава любов към някого, с когото не би се срещнал повторно.