Сянката на планината

пътеката покрай женската пещера. По-младият носеше на рамо ловна пушка.

— Кой е тоя с пушката?

— Това е Силвано — отвърна Карла.

— А за какво му е пушката?

— Да плаши тигрите.

— Има тигри?

— Разбира се. В съседната планина.

Исках да попитам колко близо е съседната планина, но Идрис заговори.

— Скъпи приятели… — рече той, като се покашля. — Изкачването е мъчно, дори да

минеш по лесния път. Извинявам се за закъснението. Цяла сутрин се разправям с философи.

Дълбокият му мек глас кънтеше в гърдите му и брумтеше из въздуха; сякаш се разливаше

край нас по платото. Това бе глас, носещ утеха, глас, който можеше нежно да те пробуди от

лош сън.

— Каква бе тяхната дилема, учителю-джи? — попита един ученик.

— Единият от тях — отвърна Идрис, като извади носна кърпа от джоба на куртата си и

избърса чело — дал аргумент, че щастието е най-голямата от всички злини, а останалите не

могли да го оборят. Това, разбира се, ги направило крайно нещастни. Искаха да облекча

страданието им, като опровергая твърдението му.

— И успя ли, Идрис? — попита друг ученик.

— Разбира се. Но ми отне цяла вечност. Други освен философи ще упорстват ли толкова

да възразяват срещу твърдението, че щастието е хубаво нещо? А накрая, когато разумът им

най-сетне бе убеден, че щастието е нещо хубаво, внезапният изблик на цялото им потискано

щастие им дойде в повече. Загубиха самообладание. Някой тук да е виждал истерясали

философи?

Учениците се спогледаха.

— Не? — подкани ги Идрис. — Късмет сте извадили. Но в това има урок — колкото по-

слаба е връзката ви с реалността, толкова по-опасен става светът. От друга страна, в колкото

по-рационален свят се намирате, толкова по-внимателно трябва да го подлагате на съмнение.

Но стига толкова, да започваме. Съберете се и се настанете удобно.

Поклонниците и учениците донесоха табуретки и столове и ги наредиха в полукръг

около Идрис, който леко се отпусна в едно кресло. Младежът с пушката, Силвано, седна

малко по-назад и вдясно от Идрис. Настани се на твърда дървена табуретка, изопна гръб, а

очите му непрекъснато сновяха насам-натам между нас. Много често погледът му спираше

върху мен.

Абдула се приведе към мен.

— Италианецът с пушката, Силвано, те наблюдава — прошепна и леко кимна към него.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна той сериозно.

— Виждам, че в нашия малък клас има нов посетител — каза Идрис, като ме гледаше.

Обърнах се да видя дали зад мен не седи друг.

— За нас е удоволствие да си сред нас, Лин. Кадербай често говореше за теб и аз много

се радвам, че успя да дойдеш.

Всички се обърнаха да ме погледнат. Усмихваха се и ми кимаха за добре дошъл.

Погледнах пак светеца, мъчейки се да устоя на изкушението да кажа, че въпреки