Света троица [Войните на Розите-2]

Дъждът и пронизващият вятър им бяха постоянни спътници, процеждаха се през дърветата от двете страни на пътя, помрачаваха настроението на мъжете, а дрехите и наметалата натежаваха почти колкото доспехите им. Въпреки всичко Йорк вдишваше въздуха и той му беше познат, макар понякога да пронизваше дробовете му до болка. Политиката и проблемите от Лондон изчезнаха. Наслаждаваше се на компанията на Солсбъри, без да има друга грижа, освен да отхвърля достатъчно мили зад гърба си всеки ден. Храната не достигаше и след осем дни недояждане вече можеше да се потупа по корема и да усети със задоволство стегнатия мускул, загубил тлъстината, която бе натрупал през последните няколко години. Чувстваше се силен и бодър, макар да беше едва ли не срамно, че е повел войската си срещу вражеската армия. Независимо от цялото му доброжелателство този факт хвърляше сянка върху приповдигнатия му дух.

Двамата със Солсбъри събраха още четиристотин мъже от собствените си имоти, тъй като минаваха близо до тях — често единични фамилни къщи, които отдавна бяха притежание на семействата им и възвърнати след като Указите бяха анулирани. Вторият син на Йорк, Едмънд, граф на Рутланд, бе сред тях. Беше на седемнайсет и се пръскаше от гордост, че има възможност да върви до баща си и да се бие редом с него. Той нямаше височината и масивното телосложение на по-големия си брат, но приличаше на баща си — с черна коса и тъмни очи, и стърчеше видимо над него. Бащата приветства пристигането му с радостен вик, но, оставайки насаме със Солсбъри, сподели, че се чувства така, все едно Сесили го следи чрез момчето.

Йорк и Солсбъри използваха всеки излишен кон за съгледвачите, поставяха хора обратно по пътя за Лондон и на запад към границата с Уелс. Други пък яздеха на десет мили пред тях, групи от по трима ездачи, тъй че поне единият да оцелее при засада и да се върне обратно. Във враждебна територия най-разумно бе да имат пред себе си ездачи на голямо разстояние, които като морски кончета да щъкат напред-назад по всяко време, да приемат заповеди и да предават вести за обстановката пред тях. С всеки изминал ден разстоянието се увеличаваше, тъй че когато Уорик се върна на юг в Лондон, вестта за това беше остаряла с шест дни, докато стигне до Солсбъри. Съдейки по няколкото стегнати реда, които изпрати до баща си, Уорик идваше на север с мъжете от Кент, изтръгнати от семействата им и недоволстващи през целия път.

Едуард Марч беше още по-лаконичен, когато съобщението му ги достигна. Не даваше никакви сведения от замъка Лъдлоу, просто потвърждаваше, че е заел позиция и пращаше поздрави от майка си. Йорк се усмихна на себе си, щом прочете единствения ред, подписан „Е. Марч“, представяйки си Едуард разкъсван между отговорността да предвожда войска и тормозен през цялото време от наставленията на майка си. Все пак Йорк беше доволен. Всички бяха наизлезли.