Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Когато се изкачи на рида зад своите полкове и погледна оттам двете войски, цар Роман започна смутено да покашлюва; от някое време това му беше навик, когато нещо го вълнуваше или плашеше, някакъв лек сърбеж започваше в гърлото му и го караше да покашлюва едвам чуто. Царят виждаше, че двете войски се различаваха и което беше по-добро, беше с ромеите. Ромеите се приближаваха насам в добре стегнати дружини, с развети знамена, оръжията и доспехите им блестяха на слънцето, приближаваха се те като жива и страшна сила. Сивите български редици опасваха стръмнината долу, но поясът им не изглеждаше много широк, много плътен и як.
— Ами те как ще… — пое дъх царят да изрече тревожната си мисъл, но не я изрече докрай.
Нямаше и кой да чуе тихия му глас; тримата царски слуги стояха на няколко разтега зад него и гледаха уплашени приближаващите се ромеи. Цар Роман винаги се бе боял да изрича мисли, които можеха да предизвикат недоволство, смущение и спорове. Най-сетне мястото на българската войска беше по-сгодно, най-сетне тук бяха всичките войводи, тук беше Самуил. Мокри… и дано бог да…
Още като започна сражението, царят чу гласа на главния си ловец, който се бе приближил до него:
— Да си вървим, царство ти…
Царят заклати глава: не, не! той трябваше да стои при войниците си тъкмо сега. Чу се пак гласът на главния ловец:
— Тук не е за тебе, царство ти… Не си здрав…
Цар Роман нито се помръдна. И когато българските войници започнаха да отстъпват, главният ловец излезе с коня си по-напред, побутна царския кон с коляноте си, изви очи към царя:
— Да вървим, царство ти… Нели виждаш какво става…
Когато малката дружинка на царя се спусна към реката, за да излезе на главния път и оттам да се прибере във Воден, върху нея връхлетя бягащата българска конница. Царят се опита да задържи коня си, за да не го повлекат, да не го съборят другите коне, но животното се уплаши още повече, рипна на задните си нозе и се извъртя с изблещени очи, втурна се заедно с другите ездачи. Царят се вкопча за гривата му, но седлото сякаш само се изхлузи изпод него и той не усети как се тръшна на земята. Конницата вече отминаваше, тичаше с нея и царският кон, останал без ездач.
Бягащата конница бе повлякла и другите три коня, во главният царски ловец успя да отбие своя кои. Той препусна назад и видя царя легнал неподвижен на земята. Спря се до него и скочи от коня. Царят бе загубил съзнание. Ловецът го приподигна, но в същия миг видя как се приближаваше ромейската конница.
— Царю… царю… — извика ловецът и задърпа отпусналото се тяло на царя, да го отстрани от пътя, по който се приближаваше като вихър ромейската конница.
Друго той и не можеше да стори. Едва бе успял да се поотстрани с живия си товар, и пътят се изпълни със страшно множество ездачи, запреплитаха се току пред тях хиляди конски нозе. Ловецът се опита да издърпа царя още по-далеко, ала над тях се надвеси конник и понечи да замахне с меча си.
— Не-не! — дигна към него ръка ловецът и продължи на завален ромейски език. — Това е царят… Българският цар…
Конникът негли не разбра в първия миг думите му, но спря ръката си и попита:
— Царят ли казваш? Българският цар?
— Да, да…
— О-хооо! — викна радостно ромеецът, зачервеното му, влажно лице светна под широкия сенник на шлема.
Спряха се и други ромейски конници:
— Какво става? Кои са тия?
— Този е царят им — посочи с меча си първият конник. — Пипнали сме техния цар…
Цар Роман отвори очи, както беше в ръцете на първия си ловец, погледа един миг и смъртна бледност покри лицето му. Той бързо се опита да стане, но дясната му нога се преви — беше счупена.
Разбитата българска войска се оттегляше към Воден на гъсти, шумни тълпи. Ако ромеите бяха тръгнали по петите й, биха я поразили и разпилели до последния човек. Те се задържаха на полесражението, докато започна да отстъпва войвода Несторица с дружините си, а през това време разбитите български дружини се отдалечиха накъм Воден.
Войската отстъпваше по главния път и от двете страни на пътя, който не можеше да побере хилядното множество. Между войниците нямаше никакъв строй, никакъв началник, който да е повел своите люде. Всеки гледаше да изпревари другия, войниците се блъскаха, караха се, сбиваха се и все току се извръщаха назад да видят дали ромеите не ги настигаха. Оръжието пречеше на тия разбити войници; някои бяха дигнали копията си като сопи, други бяха избутали мечовете, секирите си отдире на колана, да не ги спъват, прикрепили бяха щитовете си на гърба и свободно размахваха ръце, като да се връщаха от събор. Виждаха се и такива, които вадеха от торбите си хляб на големи залъци и забързано дъвчеха. На един невисок бряг край пътя бе седнал монах. Той бе навлякъл върху расото си плетена ризница, която го стискаше под мишниците, опасал бе и меч, който лежеше в тревата до него, окачен на протъркан ремък; беше гологлав и бос — обхванал бе с две ръце присвитите си нозе, а изпод расото му се показваха кокалести стъпала с едри, разперени палци. Той гледаше като унесен минаващите край него войници и час по час тъжно поклащаше глава.