Червеният корсар

— А момчето… изоставеното дете! — възкликна гувернантката, чиито очи сега преливаха от сълзи.

— Тук всички грешите, милейди. Ние съвсем не го изоставихме, а го взехме със себе си, както и единственото друго живо същество, което намерихме на потъващия кораб. Но ни чакаше дълъг път и на всичко отгоре бяхме далеч от търговските пътища. Изтъкнах всичко това пред съвета на екипажа, който се състоеше само от мен и чернокожия, защото момчето нямаше сили да говори, а и какво ли би могло да каже при нашето положение. Затуй взех думата аз и рекох: „Гвинея, трябва да изядем или кучето или момчето. Ако изядем момчето, ще бъдем досущ като твоите сънародници“, които, както знаете, милейди, са канибали, „ако пък изядем кучето, колкото и мършаво да е то, все пак ще се подкрепим и останалото ще дадем на детето“. А Гвинея дума: „Аз изобщо няма нужда от храна; дай всичко на момчето — вика, нали вижда колко е малко и има нужда да се засили.“ Ала кучето не допадна твърде на вкуса на мастър Хари, понеже беше много постало, та го ометохме набързо двамата. След това обаче настанаха за нас гладни дни, защото ако не крепяхме момчурляка, разбирате ли, то и малката искрица живот, която все още мъждееше у него, щеше скоро да угасне пред очите ни.

— И хранехте детето, а вие самите гладувахте?

— Не, не стояхме съвсем със скръстени ръце, милейди, а си точехме зъбите с кожата на кучето, макар че, право да си кажа, не беше голям деликатес, и тъй като не ставаше нужда да си губим времето с ядене, размахвахме по-енергично греблата. Така след време стигнахме до един от островите, въпреки че когато се добрахме до първата попаднала ни кухня, нито аз, нито негърът можехме да се похвалим с особена сила или тегло.

— А детето?

— О, то беше много добре; както ни каза впоследствие докторът, оскъдната дажба, на която беше подложено, никак не му навредила.

— Издирихте ли близките му?

— Е, в това отношение, милейди, както можах да се убедя, ние му бяхме най-близки. Нямахме нито карта, нито ориентири, по които да дирим семейството му. Каза, че му викат мастър Хари, от което личи, че е джентълмен по рождение, както може да се убеди всеки, като го гледа; ала нищичко повече не можах да узная нито за роднините му, нито за родината му, но тъй като говореше английски и го намерихме на английски кораб, логично беше да се предположи, че е англичанче.

— Научихте ли името на кораба? — попита Корсарят, който слушаше внимателно и на лицето му ясно се четеше жив интерес.

— Е, що се отнася до това, ваша милост, навсякъде из страната училищата бяха кът, а в Африка, както ви е известно, не може да се получи кой знае какво образование, тъй че дори и името му да не беше под водата, бая щяхме да се озорим, докато го разчетем. Ала на палубата се търкаляше конско ведро, което за късмет се заклещило между помпите и не било отнесено зад борда, та го взехме със себе си. Та на това ведро беше изписано някакво име и когато ми остана свободно време, накарах Гвинея, който има природна дарба за татуиране, да ми го втрие с барут в кожата на ръката — така най-добре могат да се запечатат тия дребни подробности. Ето, ваша милост ще види какво е направил чернокожият.