Червеният корсар

— Значи намерихте екипажа в бедствено положение?

— Намерихме прекрасен кораб, безпомощен като камбала във ведро. Плавателен съд от около четиристотин тона, пълен с вода и неподвижен като църква. Винаги ме обземат тъжни мисли, сър, когато видя някой хубав кораб, докаран до такъв хал, защото ми прилича на човек с отрязани ръце, който не го бива за нищо друго, освен да го курдисаш на някоя греда да следя за шквалове.

— Значи корабът беше изоставен?

— Да, хората го бяха напуснали, сър, или са били отнесени в морето при бурята, която го е разбила. Така и не можах да разбера точно какво е станало. Изглежда, че кучето е вършило пакости по палубите, та са го вързали за горния край на шпанхоута146 и това спасило живота му, защото за щастие се намирало при наветрения борд, когато корпусът се изправил малко, след като мачтите рухнали. И тъй, сър, там беше само кучето и почти нищо друго не видяхме, макар че цял ден тършувахме из кораба, дано да открием поне нещо дребно, което да ни бъде полезно; но входовете на трюма и на капитанската каюта бяха наводнени, та в края на краищата нищо не можахме да измъкнем.

— И тогава напуснахте кораба?

— Не още, ваша милост. Докато ровехме из останките от въжета и мачти по палубите, Гвинея казва: „Мистър Дик, счува ми се някой стене долу.“ А и аз самият бях дочул такива звуци, сър, ала помислих, че това са душите на моряците, които оплакват своите жертви, и замълчах от страх да не събудя суеверието на чернокожия, защото и най-свестните измежду тях са просто суеверни негри, милейди; затуй не казах нищо за дочутото, докато той сам не се реши да зачекне този въпрос. Тогава и двамата наострихме уши и наистина се уверихме, че стене човек. Мина обаче доста време, докато се убедя, че не пъшка самият корпус, защото, знаете ли, милейди, и кораб, който ще потъне, стене като всяко живо същество.

— Зная, зная — отвърна гувернантката разтреперана, — чувала съм тия звуци и те никога няма да се заличат от паметта ми!

— Да, предполагах, че сте преживели нещо подобно, а тъжни бяха тези стенания. Но корабът продължаваше да се клати върху вълните и по нищо друго не личеше, че се кани да потъва, та си помислих: не е зле да се вмъкнем през кърмата и да видим дали не е затиснат там някой нещастник, който при прекатурването на кораба е бил заварен в койката си. И тъй, с добра воля и брадва скоро успяхме да проникнем в тайната на тези стенания.

— Дете ли намерихте?

— И майка му, милейди. За щастие койката им беше от наветрената страна и водата още не бе стигнала до тях, но душният въздух и гладът се бяха оказали не по-малко зловредни от солената морска вода. Жената агонизираше, когато я измъквахме, а що се отнася до момчурляка, гордия и як момък, когото виждате сега на ей онова оръдие, тогава той беше в такова окаяно състояние, че бая се озорихме, докато го накараме да глътне малко вино с вода, което господ ни бе оставил, за да го изправим на крака и както често съм си мислил, да стане такъв, какъвто е сега — гордостта на океана!