Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

— Да. — Той пое дълбоко дъх. — Много време. Слава на боговете! — Той наблюдаваше как последният от корабите изчезна зад хълма. Довечера… — Не е необходимо да бъдем толкова припрени. Един ден е без значение. И утре няма да е късно.

Тя го погледна изненадана.

— Но дотам са само няколко часа път.

Той вдигна рамене все още загледан в далечината.

— Може да е така. — Започна да кашля и сложи ръка на уста.

Тя докосна челото му да провери температурата му.

— Колкото по-рано отидеш на лечител, толкова по-добре.

— Да, бавачке.

Тя го смушка в ребрата. Той се усмихна, нетърпението отново го обзе, докато тя пускаше двигателя. Шейната се плъзна безшумно по склона. Часове… само часове оставаха до връщането му в живота, който почти бе изгубил завинаги, единственият живот, който заслужаваше да се живее. О, богове, да, той искаше да пристигне в звездното летище още тази нощ.

Тогава защо й каза „утре“? Утре е достатъчно скоро. Той раздвижи ръце под одеялата и подреди клетките с домашните животни на Бладуд, които споделяха топлината на тялото му. Бяха останали само две. Зелената птица бе умряла преди три-четири нощи. На сутринта направиха малък гроб в твърдия сняг. Там отивам заради теб… Бе казал високо тези думи, коленичил в снега под мълчаливия взор на небето.

Произнасяше тези думи винаги с очи отправени към светлината на всяка нова зора, когато се събуждаше и се виждаше свободен човек, когато виждаше до себе си Муун в малката палатка. Тя беше достатъчно близко, но той никога не я докосна от онази нощ насам. Гледаше я как спи, съзерцаваше хубавото й лице, разбърканата й коса и неестествено бледата й кожа, която сега му бе по-близка от неговата собствена тъмна кожа. В ума си той хиляди пъти я бе държал в ръцете си и бе целувал устните й, като се чувстваше свободен от своето минало и бъдеще, свободен от строгите норми, които определяха неговия живот. Той с изненада установяваше, че не се срамува от своя копнеж по едно варварско момиче с очи като мъгла и ахат.

Бе я виждал да се събужда от неспокойните му въображаеми целувки, да лежи, загледана в неговия гръб със сънена усмивка. Бе я виждал с очи, изпълнени с желание, неспособна да сподели това, което я изпълва. И само неговите очи бяха питали, и само нейните очи бяха отговаряли. А сега вече нямаше да има друга сутрин…