Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

35

— Очите на богинята! — Шейната се забави и спря.

Гъндалийну повтори тихо приглушената ругатня на изтощената Муун. На пътя им отново се изпречи гол каменист хълм. Той никога не беше очаквал да види земя зад звездното летище, която да не е покрита с метри навеян сняг. Но докато беше в плен, Тийумат отново бе достигнал до орбиталното лято. Той навлизаше в средата на лятото на Промяната — когато Близнаците достигаха до точката на периапсиса по техния път около Черната порта. Гравитационното влияние на Портата повишаваше слънчевата активност на двете слънца и те бавно разтопяваха този замръзнал свят, като постепенно правеха екваториалните райони непоносимо горещи.

През последните няколко дни, докато си проправяха път през черната и сребърна пустош, където лагеруваха бандитите, времето им се бе усмихнало. Огромната блестяща самота бе постилала пред тях дни наред праисторически килим под затиснатите под ледници вулканични върхове, под неповторимата чистота на небето. С всеки отминаващ ден, макар че пътуваха на север, температурата все повече се повишаваше и премина точката на замръзване, когато слънцата достигнаха зенита си. Тяхната благодарност се превръщаше в проклятия, когато по пътя им все по-често се появяваха участъци от оголени камъни.

Гъндалийну изпълзя от купа кожи и одеяла, пристъпи тежко към предната част на шейната и се наведе да повдигне плазовете. Муун се напъна отзад и заедно затеглиха шейната по безкрайния склон нагоре. Гъндалийну гледаше как гигантските им сенки повтарят техните бавни движения, мъчеше се да не обръща внимание на горещите пристъпи, които стягаха гърдите му. Даваше си сметка, че неговата слабост принуждаваше едно момиче да върши непосилно тежка работа.

Те достигнаха до върха на хълма. От другата страна имаше сняг. Гъндалийну издиша въздуха, който бе задържал в гърдите си, и се задави в спазмата на кашлицата. Муун дойде до него и го дръпна да седне отзад в шейната.

— Още колко има, Б.З.? — Тя се намръщи и подпъхна кожите под брадата му като капризна бавачка. Сега тя нямаше билкови лекарства, а кашлицата му отново се беше усилила. Той се усмихна и поклати глава.

— Скоро. Може би още един ден и ще бъдем там. — Звездното летище. Спасение. Небеса. Той не й призна, че не си спомня дали пътуваха пет или шест дена. Не вярваше, че може да са пътували толкова дълго или че изчисленията му са погрешни.

— Мисля, че, трябва да лагеруваме там долу — посочи Муун. Той видя как посребрените й от ледения вятър мигли се повдигнаха. — Слънцата вече залязват. — Тя погледна към безкрайността от хълмове, спускащи се към далечното море, после вдигна глава нагоре към дълбокото, тъмносиньо небе. — Ти не бива да пътуваш в този студ. — Тя неочаквано затаи дъх, а после викът й надви порива на вятъра. — Б.З.!

Той вдигна очи и проследи ръката й, без да знае какво да очаква.

От синьо-черния зенит падаха звезди. Но не звездите от счупено стъкло на този зимен свят. Това бяха звезди, които блестяха в нейните сънища, звезди, за които човек може да умре, звездите на Империята, на величието и на славата!