Диамантената колесница

О-Юми дръпна яката на ризата му и по пода се посипаха копчета. Задъхана от страст, тя покри с бързи целувки оголената му шия и нетърпеливо дръпна редингота от плещите му.

И тогава се случи онова, което би трябвало да наречем същинско тържество на разума над необузданата стихия на чувствата.

Титулярният съветник събра в юмрук цялата си воля (а той я имаше достатъчно), хвана О-Юми за китките и меко, но категорично, отстрани ръцете й.

Имаше две причини да го направи и двете бяха повече от сериозни.

Първата Ераст Петрович формулира набързо по следния начин: „Тя какво, за момченце ли ме има? Щом й скимне, изчезва, щом й скимне, свирва да ме повика?“ Макар и малко мъгляво, това бе важно съображение. В схватката на два свята, която се нарича „любов“, винаги има монарх и поданик, победител и победен. Тъкмо тоя ключов въпрос се решаваше в тоя момент. Фандорин не желаеше, пък и не умееше да бъде поданик и победен.

Втората причина нямаше нищо общо с любовната сфера. Тя миришеше на мистика, при това от най-тревожно естество.

— Как научихте, че сме се разбрали с Асагава да контактуваме с бележки? — строго попита Ераст Петрович, като се стараеше да различи в тъмнината израза на лицето й. — И то с такава бързина? Някой ни е следил? Или подслушвал? Каква роля играете в тая история?

Тя го гледаше от долу на горе, не помръдваше, не се опитваше да се освободи, но пръстите на младия мъж горяха от допира до нейната кожа. Той изведнъж си спомни определението от гимназиалния учебник по физика: „Електричеството, което съдържа едно тяло, придава на това тяло свойства, способни да привличат други тела.“

Фандорин тръсна глава и рече твърдо:

— Миналия път се изпарихте, без да ми обясните нищо. Но днес ще трябва да отговаряте на моите въпроси. Г-говорете!

И О-Юми заговори.

— Асагава? За кого говорите? — попита тя и рязко издърпа ръцете си от неговата хватка — електрическата верига се разкъса. — Смятали сте, че някой друг ви е изпратил бележката? И веднага сте дошли? Аз два безкрайни дни мисля за него, а той… Каква глупачка съм!

Той понечи да я задържи, но не успя. Тя се приведе, плъзна се под ръката му и изскочи в коридора. Вратата се затръшна пред носа на Ераст Петрович. Той сграбчи дръжката, но ключът вече се бе превъртял в ключалката.

— Почакайте! — извика, обзет от ужас, титулярният съветник. — Не си отивайте!

Настигни я, обясни й, извини се!

Но не, от коридора се дочу само сподавено ридание, после лек звук на отдалечаващи се крачки.

Неговият разум се сгърчи, свря се в най-далечното ъгълче на съзнанието. Душата на Фандорин бе завладяна единствено от чувства: страст, ужас, отчаяние. И най-силното от всички — усещането за безвъзвратна загуба. И то каква загуба! Сякаш е изгубил всичко на света и никой не му е крив, а сам си е виновен.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — заскърца със зъби клетият вицеконсул и с всичка сила удари с юмрук по касата на вратата.

Проклети полицейски навици! Безогледно смела жена, която живее със сърцето си, най-скъпоценната сред всички жени на земята сама се бе хвърлила в прегръдките му. Сигурно е рискувала много, за да го стори, може залогът да е бил самият й живот. А той да я подлага на разпити: „Шпионирате?“, „Подслушвате?“, „Каква е вашата роля?“