Аз, вещицата

— Предпочитам да се върна в Оксфорд — настоях. — С теб.

— В Оксфорд сега не е безопасно. Ще се върна, когато опасността премине.

— Ти току-що ми каза, че се връщаш там! Решавай, Матю. Откъде идва опасността? От ръкописа или от вещиците? Питър Нокс или Паството? Доменико Микеле или вампирите?

— Ти не ме слушаш. Аз съм опасността — заяви рязко Матю.

— О, чух те много добре. Но ти не ми казваш всичко. Работата на историците е да разгадават тайни — казах аз тихо, но решително. — А аз съм много добра в това. — Той отвори уста, за да ми отговори, но аз го спрях. — Повече никакви извинения и лъжливи обяснения. Отивай в Оксфорд, аз ще остана тук.

— Имаш ли нужда от нещо горе? — намеси се Изабо. — Трябва да си вземеш палто. Хората ще те забележат, ако си само по пуловер.

— Само компютъра. Паспортът ми е в чантата.

— Ще ги донеса. — Исках малко отдих от семейство Дьо Клермон, затова тръгнах нагоре по стълбите. Огледах се из кабинета, който криеше толкова тайни за Матю.

Отблясъците от камината в лъскавата повърхност на доспехите ми намигнаха. В ума ми се появи цяла галерия от лица, виденията преминаваха през главата ми бързо като комети по небесния свод. Бледа жена с огромни сини очи и нежна усмивка, друга жена с волева брадичка и широки рамене, която излъчваше решителност, мъж с орлов нос и изкривена от болка физиономия. Видях и други образи, но разпознах само един — на Луиза дьо Клермон, която държеше кървавите си пръсти пред лицето.

С усилие на волята накарах виденията да изчезнат, но тялото ми продължаваше да трепери и съзнанието ми бе объркано. ДНК тестът беше показал, че е вероятно да получавам такива видения. Но те пристигаха без предупреждение, също така изненадващо, както бях полетяла във въздуха предната вечер в прегръдките на Матю. Сякаш някой издърпа тапата от бутилка и пусна на свобода магическите ми способности, които нямаха търпение да излязат.

Извадих кабела от контакта и го пъхнах в чантата на Матю до компютъра. Паспортът му беше в предния джоб, както бе казал.

Когато се върнах в салона, той беше сам. Държеше ключовете си в ръка, а на рамото му бе метнато велурено яке. Март измърмори нещо и потъна в коридора.

Подадох му компютъра и се отдалечих от него, за да потисна желанието си да го докосна. Матю прибра ключовете в джоба си и взе чантата.

— Знам, че е трудно. — Гласът му бе приглушен и странен. — Но трябва да ме оставиш сам да се погрижа за това. И трябва да съм сигурен, че ще си в безопасност, докато го правя.

— В безопасност съм, когато съм с теб, където и да сме.

Той поклати глава.

— Името ми би трябвало да е достатъчно да те предпази. А се оказа, че не е така.

— Като ме изоставиш тук, няма да решиш проблема. Не разбирам всичко, което се случи днес, но омразата на Доменико не е насочена само към мен. Той иска да унищожи семейството ти и всичко, което ти е скъпо. Може да реши, че сега не е най-подходящото време да довърши вендетата си. Но Питър Нокс? Той иска ръкописа на Ашмол и мисли, че мога да му го поднеса на тепсия. Няма да го отблъснеш толкова лесно. — Потреперих.