Аз, вещицата

— Съжалявам, Матю. — Но думите ми се превърнаха в тихо бълбукане след пороя.

Изабо пристъпи към мен и чух силно пукане вътре в главата си. Предупреждението се разби в грохота на водата като прииждаща към брега вълна. Край краката ми се завихри вятър и завъртя потоците. Вдигнах ръце към небето, а въздухът и водата образуваха фуния около тялото ми.

Март сграбчи Изабо за ръката и устните й започнаха бързо да се движат. Майката на Матю се опита да се отдръпне и видях как произнесе „не“, но Март не я пускаше и се взираше настойчиво в нея. След няколко секунди раменете на Изабо се отпуснаха. Тя се обърна към мен и запя. Нейният изпълнен с копнеж и съблазън глас проникна през водната стена и ме повика обратно в реалността.

Нивото на водата започна да спада. Знамето на семейство Дьо Клермон, което досега яростно бе плющяло, отново започна леко да се поклаща. Водопадите от пръстите ми изтъняха до поточета, след това до струйки и накрая напълно пресъхнаха. Водните змии от косата ми също изчезнаха. Накрая и от устата ми престана да се излива вода и от гърлото ми се откъсна изненадана въздишка. Прозрачните сфери, които падаха от очите ми вместо сълзи, бяха последните следи от вещерската вода, те спряха последни, а бяха първите, които се появиха. Потопът, който предизвиках, се оттече през малките дупчици в зидовете край ръба на кулата. Чувах как водата се излива долу върху чакъла в двора.

Когато и последната капка напусна тялото ми, се почувствах куха като издълбана тиква. Замръзвах от студ. Коленете ми се подгънаха и се удариха болезнено в каменния под.

— Слава богу — промълви Изабо. — За малко да я загубим.

Цялата се тресях от изтощение и студ. Двете жени се втурнаха към мен и ме изправиха на крака. Хванаха ме за ръцете и ме поведоха надолу по извитото стълбище със скорост, която ме накара да потръпна. Когато стигнахме в коридора Март ме задърпа към покоите на Матю, а Изабо — в обратна посока.

— Моите са по-близо — сопна се майката на Матю.

— Ще се чувства в по-голяма безопасност близо до него — възрази й Март.

Когато слязохме по стълбите до стаите на Матю, Изабо изстреля няколко цветисти фрази, които прозвучаха напълно неадекватно от деликатната й уста.

— Аз ще я занеса — заяви тя, когато спря да ругае сина си, природните стихии, вселената и някои необозначени индивиди със съмнителен произход, участвали в строежа на кулата. Изабо вдигна олекналото ми тяло без почти никакво усилие. — Защо му трябваше да прави тези стълби толкова извити, и с площадка между тях? Никога няма да го проумея.

Март вдигна мократа ми коса и я пъхна в свивката на лакътя на Изабо. След това сви рамене.

— За да ни е по-трудно, разбира се. Той все така прави. Да му е по-трудно на него. Както и на всички останали.

Никой не се бе сетил да се качи в късния следобед, за да запали свещите, но огънят все още тлееше и стаята бе сравнително топла. Март изчезна в банята и звукът от течаща вода ме накара да си погледна разтревожено пръстите. Изабо хвърли две огромни дървета в камината и докато се подпалваха, едното от тях се разцепи. Тя размеси жарта с въглища, а след това взе огън и запали десетина свещи само за няколко секунди. Под меката им светлина ме разгледа от главата до петите.