Аз, вещицата

— Е — наруших тишината аз, — да чакаме ли още пратеници на Паството?

Матю стисна устни.

— Не.

Отговори с една дума, точно тази, която исках да чуя. През последните няколко дни си бях починала от внезапните промени в настроението му и почти бях забравила колко плашещи можеха да бъдат. Следващите му думи убиха и последната ми надежда, че последното му избухване щеше да премине бързо.

— Няма да има повече пратеници от Паството, защото няма да нарушаваме правилата. Ще останем още няколко дни, след това ще се върнем в Оксфорд. Ти съгласна ли си, маман?

— Разбира се — отвърна веднага Изабо. И въздъхна с облекчение.

— Ще оставим знамето вдигнато — продължи Матю с делови тон. — Селото трябва да знае и да е нащрек.

Изабо кимна, а синът й отпи пак от виното. Аз се взирах първо в единия, а след това в другия. Никой от тях не отговори на мълчаливата ми молба за повече информация.

— Отведе ме от Оксфорд само преди няколко дни — обадих се, след като никой не отвърна на безмълвното ми предизвикателство.

Ледените очи на Матю се насочиха към мен.

— А сега се връщаш обратно — каза той с равен глас. — Междувременно никакви разходки извън стените на замъка. Никаква езда. — Хладината му ме плашеше повече от думите на Доменико.

— И? — предизвиках го да продължи.

— Никакви танци повече — заяви Матю и от хладния му тон разбрах, че забраната тегне и над още дейности от този вид. — Ще спазваме правилата на Паството. Ако спрем да ги дразним, ще насочат вниманието си към по-важни проблеми.

— Разбирам. Искаш да се правя на мъртва. А ти ще се откажеш от работата си и от Ашмол? Не го вярвам. — Станах и тръгнах към вратата.

Матю ме хвана грубо за ръката. Бързината, с която стигна до мен, беше против всички закони на физиката.

— Седни, Даяна. — Гласът му беше груб като докосването, но почувствах странно задоволство, че той изобщо показва някаква емоция.

— Защо се предаваш? — прошепнах.

— За да избегна риска да се разкрием пред човешките същества и за да запазя живота ти. — Дръпна ме обратно към дивана и ме бутна на възглавниците. — В това семейство няма демокрация, особено в такива тежки времена. Когато ти кажа да направиш нещо, ще се подчиниш без колебание и въпроси. Ясно ли е? — Изглеждаше суров и строг, не търпящ възражения.

— Или какво? — Нарочно го провокирах, но надменността му ме плашеше.

Той остави виното си и пламъчетата от свещите заиграха в кристалната чаша.

Почувствах, че пропадам, този път във вода.

Езерото се превърна в капка, капката — в сълза, блеснала на бледа буза.

Страните на Сара бяха покрити със сълзи, очите й бяха зачервени и подути. Ем беше в кухнята. Когато дойде при нас, стана ясно, че също е плакала. Изглеждаше съкрушена.

— Какво? — попитах и страхът сви стомаха ми на топка. — Какво е станало?

Сара избърса очите си, пръстите й бяха изцапани с билки и подправки, които използваше в магиите си.