Аз, вещицата

— За кое е късно? — попита Матю.

— Влюбих се в теб.

— Не е възможно — промълви той, окаменял. Настъпи пълна тишина, в която се чуваше само пукането на огъня. — Много е бързо.

— Защо вампирите имате такова странно отношение към времето? — започнах да разсъждавам на глас, все още потопена в объркващата смесица от минало и настояще. Думата „влюбена“ предизвика в мен усещане за притежание и ме придърпа към настоящето. — Вещиците нямат цели векове. Влюбваме се бързо. Сара казва, че майка ми се влюбила в баща ми в мига, в който го видяла. Обичам те откакто реших да не те цапардосам с греблото на кея в Оксфорд. — Кръвта във вените ми запя. Март изглеждаше стресната и по това разбрах, че и тя я чува.

— Нищо не разбираш. — И Матю като лъка сякаш бе счупен на две.

— Напротив. Паството ще се опита да ме спре, но то не може да ми нареди кого да обичам. — Когато родителите ми бяха изтръгнати от живота ми, бях още дете и правех каквото ми кажат. Сега бях голяма и щях да се боря за Матю.

— Увертюрите на Доменико са нищо в сравнение с това, което може да се очаква от Питър Нокс. Случилото се днес е опит за укоряване, дипломатическа мисия. Не си готова да се изправиш срещу Паството, Даяна, независимо че мислиш обратното. Какво ще стане, ако им се опълчиш? Ако извадиш на повърхността старите вражди, те могат да излязат от контрол. Ще ни разкриеш пред човешките същества. Семейството ти ще пострада. — Думите на Матю бяха жестоки и целяха да ме спрат и да ме накарат да размисля. Но нямаше думи, които да надвият онова, което чувствах към него.

— Обичам те и няма да спра. — В това също бях сигурна.

— Ти не си влюбена в мен.

— Аз решавам кого, как и кога ще обичам. Престани да ми нареждаш, Матю. Може представите ми за вампирите да са романтични, но ти трябва коренно да промениш отношението си към жените.

Преди той да ми отговори, телефонът му заподскача на кушетката. Матю изруга на окситански, вероятно доста грубо, защото дори Март изглеждаше шокирана. Посегна и сграбчи телефона, преди да падне на пода.

— Какво има? — попита, без да откъсва очи от мен.

От другата страна на линията се чуха нечленоразделни думи. Март и Изабо се спогледаха тревожно.

— Кога? — Гласът на Матю прозвуча като изстрел. — Взели ли са нещо? — Челото ми се сбърчи пред гнева в тона му. — Слава богу. Има ли поражения?

Нещо се бе случило в Оксфорд, след като бяхме заминали. Матю покри очите си с длан.

— Какво друго! — повиши тон.

Последва дълго мълчание. Той се извърна и тръгна към камината. Постави дясната си длан на полицата над нея.

— Стига толкова дипломация — извика. — Идвам до няколко часа. Можеш ли да ме посрещнеш?

Връщахме се в Оксфорд. Станах.