Аз, вещицата

Този Матю беше хладен и безстрастен. Известната мекота отпреди известно време — в устните, деликатните ръце и спокойните очи — бе заменена със студенина и ръбатост. Изглеждаше по-стар, излъчваше смесица от умора и премерена отчужденост, в която сякаш се оглеждаше всеки миг от хиляда и петстотин годишния му живот.

Едно дърво изпука в камината. Кървавочервените искри, които се вдигнаха от него и след това паднаха зад решетката, привлякоха вниманието ми.

В началото нямаше нищо друго, освен червения цвят. След това той придоби плътност, из него се появиха златни и сребърни нишки. Червеното се материализира, стана коса. Косата на Сара. Мушнах пръсти под презрамката на раницата си, изпуснах кутията с обяда си на пода във всекидневната и се вдигна същият невъобразим шум, както когато баща ми хвърляше куфарчето си до вратата.

— Прибрах се — извиси се звънкият ми детски глас. — Има ли курабийки?

Червенокосата глава на Сара се извърна и в нея се отрази светлината на късния следобед.

Лицето й бе пребледняло.

Бледността заглуши всички други цветове, стана сребриста и придоби плътност, която напомняше за рибешки люспи. Появи се познато мускулесто тяло. Матю.

— Приключих. — Бледите му ръце разкъсаха черна туника със сребрист кръст на гърдите, шевовете на раменете се раздраха. Той я хвърли в нечии нозе, обърна се и се отдалечи.

Примигнах веднъж и видението изчезна. На негово място се появиха отново топлите цветове на салона в Сет-Тур, но аз продължавах да бъда озадачена от случилото се. Също както с вещерския вятър, и тази моя дарба се появи без предупреждение. Да не би виденията на майка ми да ме бяха сполетели внезапно с такава яснота? Огледах се из помещението, но единственото същество, което бе забелязало, че се случва нещо странно, беше Март, която ме гледаше загрижено.

Матю се приближи до Изабо и я целуна леко по двете безупречни бледи бузи.

— Толкова съжалявам, маман — промърмори той.

— Hein, той винаги е бил свиня. Ти не си виновен. — Изабо нежно стисна ръката на сина си. — Радвам се, че вече си у дома.

— Отиде си. Няма от какво да се тревожим тази вечер — изрече Матю през стиснати зъби. И прокара пръсти през косата си.

— Пий. — Март беше от старата школа, която знаеше как да се справя с кризите. Подаде на Матю чаша вино и постави чаша чай до мен. Тя си остана на масата недокосната и от нея из цялата стая се протягаха ароматни пипалца.

— Благодаря, Март. — Матю отпи жадно. Очите му се извърнаха към мен, но той нарочно погледна встрани, докато преглъщаше. — Телефонът ми — каза и тръгна към кабинета си.

След малко се спусна обратно по стълбите.

— За теб е. — Подаде ми апарата така, че пръстите ни изобщо да не се докоснат.

Знаех кой ме търси.