Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
— Ако му предложа сделка, ще я приеме.
— Сделка? И какво ще му дадеш?
Вампирът замълча.
— Матю? — настоях за отговор.
— Ръкописа — каза той с равен тон. — Ще се откажа от книгата, ще оставя и теб на мира, ако и той обещае да направи същото. Ашмол е стоял необезпокояван век и половина. Нека да си остане така.
— Не можем да сключим сделка с Нокс. На него не може да му се има доверие. — Бях изпълнена с ужас. — Пък и разполагаш с всичкото време, което е необходимо, за да се добереш до ръкописа. Нокс обаче не може да чака. Сделката ти няма да му хареса.
— Остави Нокс на мен — изръмжа той.
Очите ми блеснаха от гняв.
— Да оставя Доменико на теб. Да оставя Нокс на теб. А какво да правя аз? Каза, че не съм девойка в беда. Престани да се държиш така с мен.
— Сигурно съм си заслужил този упрек — произнесе той бавно и очите му потъмняха. — Но и ти имаш да учиш много за вампирите.
— Така ми каза и майка ти. Но може би и на теб ще ти се наложи да научиш някои неща за вещиците. — Отметнах косата от очите си и скръстих ръце на гърдите. — Върви в Оксфорд. Оправи се със събитията там. — С това, което не искаш да споделиш с мен. — Но, за бога, Матю, недей да преговаряш с Питър Нокс. Изясни си какво изпитваш към мен, без да мислиш какво ти забраняват правилата, какво иска Паството и дори пренебрегни заплахите на Питър Нокс и Доменико Микеле.
Моят любим вампир, на чието лице можеше да завиди и ангел, ме погледна тъжно.
— Знаеш какво изпитвам към теб.
Поклатих глава.
— Не, не знам. Когато си готов, ще ми кажеш.
Матю се бореше с някаква мисъл, но накрая реши да премълчи. Без да каже и дума, тръгна към вратата за коридора. Когато стигна до нея, се взря продължително в мен, от което върху ми пак заваляха снежинки и ме обви леден студ. След това излезе.
Март го чакаше в коридора. Той я целуна нежно по двете бузи и й каза нещо на окситански.
— Compreni, compreni — отвърна тя, закима отривисто и погледна през рамото му към мен.
— Merces amb tot meu cor — каза той тихо.
— Al rebeire. Mefi.
— T’afortissi. — Матю се обърна към мен. — И ти ми обещай същото, че ще внимаваш. Слушай Изабо.
Тръгна без да ме поглежда и без да ме докосне за последен път за кураж.
Прехапах устни и се опитах да преглътна сълзите си, но не успях. Направих три бавни стъпки към стълбището на кулата, след това се затичах разплакана. Март ме погледна разбиращо и ме пусна да мина.
Когато излязох навън в студения влажен въздух, видях веещото се знаме на семейство Дьо Клермон. Облаците продължаваха да засенчват луната. Мракът ме притискаше от всички страни и единственото същество, което можеше да ме спаси от него, си тръгваше и отнасяше светлината със себе си.
Надвесих се през парапета на върха на кулата и видях Матю до рейнджровъра да разговаря оживено с Изабо. Тя изглеждаше шокирана. Беше го сграбчила за ръкавите на якето, сякаш се опитваше да го спре да не се качва в колата.
Бледата му ръка се отскубна от хватката й. Юмрукът му се стовари върху покрива на колата. Подскочих. Матю никога не бе използвал край мен силата си върху нещо по-голямо от орех или черупка от стрида, а вдлъбнатината, която остави в ламарината, бе обезпокоително голяма.
Той наведе глава. Изабо го докосна леко по бузата. Тъжното му лице едвам се виждаше в здрача. Влезе в колата и каза още няколко думи. Майка му кимна и хвърли бърз поглед към кулата. Отстъпих назад с надеждата никой от тях да не ме е видял. Колата забръмча и тежките й гуми проскърцаха по чакъла, когато Матю потегли.
Фаровете на рейнджровъра изчезнаха зад хълма. След като Матю си тръгна, се облях в сълзи.
Чак тогава разбрах какво представлява вещерската вода.
23.
Преди да срещна Матю, в живота ми сякаш нямаше място за нищо ново — особено за нещо толкова значимо като вампир на хиляда и петстотин години. Но той бе успял незабелязано да се вмъкне в неизследвани празни места.
Сега, когато си тръгна, усещах осезаемо липсата му. Седях на върха на кулата и сълзите разяждаха решимостта ми да се боря за него. Изведнъж край мен се появи вода. Седях в локва, чието ниво непрекъснато се покачваше.
Не валеше, въпреки че беше облачно.