Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

Дава заповеди — така де, старае се да не го хванат да издава истинска заповед. Работи усилено, за да се увери, че нито едно решение не може да му бъде приписано като негово, така че да не го упрекват за нищо. Виждаш ли, целта му не е да управлява железопътна компания, а да си запази работата. Не иска да се занимава с влакове, а да достави удоволствие на Джим. Не му пука дали и един влак се движи, стига да направи добро впечатление на Джим и на момчетата във Вашингтон. До момента господин Клифтън Лоуси успя да обвини несправедливо двама души: един млад асистент, за това, че не е изпълнил някаква заповед, която господин Лоуси никога не е давал, и мениджъра по товарите, за това, че е издал заповед, която господин Лоуси беше дал, само дето мениджърът по товарите не можеше да го докаже. И двамата бяха уволнени официално по нареждане на Комисията по унификация… Когато нещата вървят добре, което никога не е за по-дълго от половин час, господин Лоуси ни напомня, че „това не е времето на госпожица Тагарт“. При първия знак за неприятности той ме привиква в кабинета си и ме пита — нехайно, по средата на възможно най-несвързаните с темата глупости — какво е правила госпожица Тагарт при подобна ситуация. Казвам му каквото мога. На себе си казвам, че това е „Тагарт Трансконтинентал“ и… че животът на хиляди пътници в десетките ни влакове зависи от нашите решения. Помежду извънредните ситуации господин Лоуси прави всичко възможно, за да бъде груб с мен — да не би да си помисля, че има нужда от мен. Поставил си е за цел да промени всичко, което правеше тя, във всяко маловажно отношение, но е ужасно внимателен да не промени нищо важно. Единственият проблем е, че невинаги може да каже кое какво е… В първия си ден в кабинета й ми каза, че не е добра идея да има портрет на Нат Тагарт на стената — „Нат Тагарт“, каза ми, „е част от едно мрачно минало, от ерата на себична алчност, той не е символ на нашата съвременна, прогресивна политика, така че прави лошо впечатление — хората могат да ме идентифицират с него“ „Не, не могат“, казах аз, но махнах картината от стената… Какво? Не, тя не знае нищо. Не съм говорил с нея. Нито веднъж. Тя ми каза да не го правя… Миналата седмица за малко да напусна. Заради специалния влак на Чик. Господин Чик Морисън от Вашингтон, който и да е той, дяволите да го вземат, тръгнал да изнася речи из цялата страна — да говори за директивата и да възстановява морала на хората, понеже нещата се разпадат навсякъде. Поискал специален влак, за себе си и другарчетата си — спален вагон, салон и вагон-ресторант с бар. Комисията по унификация му дала разрешение да пътува със сто мили в час, защото, пишеше в решението, това не било пътуване с цел печалба. Е, така е. Това е пътуване с цел да убеждава хората да продължават да си трошат гръбнаците в правене на печалба, за да издържат хора, които са по-висши, защото не изкарват нищо. Неприятностите започнаха, когато господин Чик Морисън поиска дизелов локомотив за влака си. Нямахме какво да му дадем. Всеки наш дизел е на пътя, тегли „Комет“ или трансконтиненталните товарни влакове, и никъде по системата нямаше излишен, освен… е, това беше изключение, което нямаше да спомена на господин Клифтън Лоуси. Господин Лоуси вдигна страшен шум, крещеше, че ако ще и светът да се провали, ние не можем да откажем на искане от господин Чик Морисън. Не знам кой проклет глупак накрая му е казал за един резервен дизелов локомотив, който държим в Уинстън, Колорадо, на входа на тунела. Знаеш как се трошат дизелите сега, всички изживяват последните си дни, така че разбираш защо този трябваше да стои при тунела. Обясних това на господин Лоуси, заплаших го, умолявах го, казах му, че тя е определила като най-строго правило гара Уинстън да не остава без допълнителен дизелов локомотив. Той ми напомни, че не е госпожица Тагарт, все едно мога да забравя, и че правилото е пълна глупост, защото нищо не е станало през всички тези години, така че Уинстън може да се справи и без дизел за няколко месеца, а той няма да се притеснява за някаква теоретична бъдеща катастрофа, когато сме изправени срещу реалната, практическа, непосредствена катастрофа да ядосаме господин Чик Морисън. В крайна сметка специалният влак на Чик получи дизела. Управителят на клона в Колорадо напусна. Господин Лоуси даде мястото на свой приятел. Аз исках да напусна. Никога не съм го желал толкова много. Но не го направих… Не, не ми се е обаждала. И дума не съм чул, откакто напусна. Защо продължаваш да ме разпитваш за нея? Забрави. Тя няма да се върне… Не знам на какво се надявам. На нищо, предполагам. Просто я карам ден за ден и се опитвам да не гледам напред. Първо се надявах, че някой ще ни спаси. Мислех, че може да е Ханк Риърдън. Но той се предаде. Не знам какво са му направили, за да го принудят да подпише, но знам, че трябва да е било нещо ужасно. Всички мислят така. Всички си шепнат за това и се чудят какъв натиск е упражнен върху него… Не, никой не знае. Не е правил публични изявления и отказва да види когото и да е… Но слушай, ще ти кажа нещо друго, за което всички шушукат. Ела по-близо? Не искам да говоря твърде високо. Казват, че Орън Бойл изглежда е знаел за директивата отдавна, преди седмици или месеци, защото бил започнал, бавно и тайно, да преустройва пещите си за производство на риърдънов метал, в един от по-малките заводи, някакво забутано местенце на брега в Мейн. Беше готов да започне да произвежда метала в момента, в който документът за изнудване — тоест протокола за дарение — на Риърдън беше подписан. Само че — чуй това — в нощта, преди да започнат, когато хората на Бойл загрявали пещите в онази фабрика, чули глас, не знаели дали идва от самолет, от радио или от някакъв високоговорител, но бил мъжки глас, който казал, че им дава десет минути да напуснат мястото. Махнали се. Тръгнали и не се и обърнали, защото гласът казал, че е Рагнар Данешолд. През следващия половин час заводът на Бойл бил изравнен със земята. Унищожен, пометен — камък върху камък не останал. Казват, че са го направили с далекобойни корабни оръдия, отнякъде далеч, от Атлантика. Никой не е видял кораба на Данешолд… Това шепнат хората. Вестниците не са отпечатали и дума. Момчетата във Вашингтон разправят, че това е само слух, разпространяван от паникьори… Не знам дали историята е вярна. Мисля, че е. Надявам се да е… Знаеш ли, когато бях на петнайсет, се чудех как някой човек може да стане престъпник, не можех да разбера какво го прави възможно. А сега се радвам, че Рагнар Данешолд е взривил онзи завод. Да го благослови Господ и да не позволява да го намерят, какъвто и да е и където и да се намира! Да, до там съм стигнал. Добре де, колко си мислят, че могат да издържат хората? Денем не се чувствам толкова зле, защото мога да потъна в работа и да не мисля, но нощем ме връхлита. Вече не мога да спя, лежа буден с часове… Да! Щом искаш да знаеш — да, защото се притеснявам за нея! Уплашен съм до смърт. Уудсток е просто мизерна дупка, на мили разстояние от всичко друго, а хижата на Тагарт е двайсет мили по-нататък, двайсет мили по един път със завои из една забравена от Бога гора. Откъде да знам какво може да й се случи там, сама, с тия банди, които скитат из цялата страна нощем, тъкмо в такива глухи места като Бъркшир? Знам, че не бива да мисля за това. Знам, че може да се грижи за себе си. Само ми се ще да ми беше драснала някой ред. Ще ми се да мога да отида там. Но тя ми каза да не го правя. Казах й, че ще чакам… Знаеш ли, радвам се, че си тук тази вечер. Помага ми… да си говоря с теб и… просто да те виждам тук. Няма да изчезнеш като всички други, нали? Какво? Другата седмица? О, в отпуск… За колко време? Как можеш да си позволиш цял месец отпуск? Ще ми се и аз да можех да си го позволя — да си взема цял месец неплатен отпуск. Но няма да ми позволят… Наистина ли? Завиждам ти… Нямаше да ти завиждам преди няколко години. Но сега — сега искам да се махна. Сега ти завиждам — че си м�