Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Последният от сухоземните умря преди два дена — каза той с мелденейски акцент и устата му се изкриви в леко презрение. — Те рядко изкарват дълго.
След него заговори една ниска, но мускулеста жена, която държеше дървено копие, насочено към очите на Френтис.
— Кажи му, че ако смята да ни продава, дано да е готов да си плати с кръв — рече тя на волариански.
— Аз говоря езика ви — каза ѝ Френтис и вдигна ръце с разтворени длани. — И сме дошли само да ви освободим.
— И после какво? — отвърна тя, без въсенето ѝ да омекне ни най-малко.
— Това — каза ѝ той — ще го решите вие.
Общо около две дузини от освободените гарисаи избраха да останат. Мелденеецът беше сред първите, които си тръгнаха.
— Не се обиждай, но чумата да тръшне бунта ви, братко — рече той с дружелюбен тон на портата, стиснал торба с дребни ценности и провизии. — Участвал съм в две зрелища, а това е предостатъчно кръв за един живот. Отивам на брега, където ще намеря нещо, дето да плава, и заминавам за Островите. Предполагам, че жена ми вече си е намерила друг мераклия да я клеца, но все пак домът си е дом.
— Вашият народ ни е съюзник — изтъкна Френтис. — Корабните лордове се съгласиха да сключим официален мир.
— Сериозно? Ами тогава чумата да ги тръшне и тях. — Той се ухили за сбогом и се затича на запад.
— Страхливец — промърмори Лекран.
„Или пък най-мъдрият човек, който съм срещал от дълго време“, помисли си Френтис, докато го гледаше как се отдалечава.
Младата жена от двора за упражнения беше избрана да говори от името на гарисаите и каза, че името ѝ е Ивелда. Френтис долови известна племенна враждебност между нея и Лекран по суровите погледи, които си разменяха, и подобния им акцент.
— Тя е ротха — беше казал той с мрачен поглед. — На тях не може да им се вярва.
— На нашия език „отра“ означава змия — отвърна тя, а ръката ѝ стисна късия меч, който бе взела от купчината пленени оръжия. — Те пият козя пикня и лягат със сестрите си.
Лекран се наежи.
— Ако смятате да се убивате — каза Френтис, чувстваше се прекалено уморен, за да се намеси, — направете го отвън.
Обърна поглед към картата, която Трийсет и четири беше разстлал в луксозното жилище, принадлежало доскоро на главния надзирател на варикума. За голямо раздразнение на освободените гарисаи не бяха успели да го заловят жив, макар че се позабавляваха славно с трупа му и сега главата му красеше едно копие, стърчащо по средата на двора за тренировки.
— Воларианският гарнизон без съмнение вече е чул за нас — каза Трийсет и четири и почука по един знак на картата на петнайсет мили северозападно от варикума. — Няма да им е трудно да проследят дирята ни дотук.
— Колко сме всичко? — попита Френтис.
— Двеста и седемнайсет.
— Недостатъчно — отбеляза Лекран.
— Пъзлив сестроебач — каза Ивелда с презрителен смях. — Всеки гарисай тук струва колкото десет варитаи.
— Той е прав — каза Френтис. — Имаме нужда от още бойци.
— Ако дойдат тук, ще трябва да щурмуват стените, за да се доберат до нас — изтъкна Греблото. — Това изравнява донякъде шансовете.
— Не можем да останем, колкото и да се изкушавам да го направя. Освен това като опожарим това място, ще дадем ясен сигнал за намеренията си. Може дори да послужи като призив към онези, които се намират в плен. — Пръстът му се плъзна към група хълмове на трийсет мили на североизток. Пътят дотам беше щедро осеян с плантации. — Ще се обърнем да ги посрещнем тук, надявам се вече в по-голям брой. Бъдете готови за потегляне след час.
За четири дни нападнаха четири плантации и с всяка атака броят им растеше. По-навътре в сушата поземлените имения бяха по-големи, по-богати на роби и имаше предостатъчно доказателства, че надзирателите в тях показват жестокост, още по-голяма от онази, която бяха видели по крайбрежието. Сред новите им попълнения все така преобладаваха жителите на Кралството; родените в робство проявяваха най-силна неохота да загърбят цял живот на слугуване, а в някои случаи даже се мъчеха да защитят господарите си. Това бе особено видно в четвъртата плантация, където най-верните роби оформиха защитен кордон около собственичката си, сивокоса жена, облечена от главата до петите в черно, която стоеше с изправен гръб и твърдо непокорство в очите, докато вилата ѝ гореше около нея. Пазещите я роби не бяха въоръжени, но бяха сплели ръце и отказваха да помръднат, въпреки заплахите на Френтис.