Сянката на планината

грешниците. Не исках Халед да приеме предложението на Абдула.

— Казвам ти още веднъж, че не мога да приема — усмихна се Халед. — Но като твой

приятел, който те уважава, искам ти да помислиш над моето предложение. Открива ти се

златна възможност да се включиш още на първо ниво, преди духовният бизнес да ни изстреля

в космоса. Можем да печелим милиони само от йога!

— Трябва да помислиш за Компанията, Халед — настоя Абдула. — Трябва да следваш

Съдбата си.

— Няма да стане — отвърна Халед, все така с усмивчица на уста. — Но съм ти

признателен за любезността, че отново си се сетил за мен. А сега, преди да вземете

окончателно решение, искам да помислите за всички мои съкровища, докато обядвате с мен.

Направо умирам от глад.

— Без мен — казах.

— Ти… какво?

— Халед, аз се отказах още когато ми показа харема. Тръгвам си.

— Значи ли, че няма поне да хапнем? — попита Халед, докато заключваше вратата.

— Значи сбогом още веднъж, Халед.

— Но да не опиташ храна, приготвена за теб, носи нещастие! — предупреди той.

— Ще рискувам.

— Ама има сладкиши от Кашмир! Един от моите поклонници е кашмирски сладкар.

Нямаш представа колко трудно се намират.

Прекосих антрето. Халед се влачеше и се суетеше подире ми. Дойде и Тарун и

заподтичва покрай господаря си.

— Добре де — изпухтя той и излезе с нас на входната веранда. Притисна ме във влажна, клисава прегръдка, ръкува се с Абдула

и ни махна, когато поехме по чакълената пътека.

— Елате пак по всяко време! — подвикна той. — Винаги сте добре дошли! В сряда вечер

пускаме филми! Сервираме ледено фирни! Има танци в четвъртък! Уча се да танцувам. Ще

повярвате ли?

Зад него Тарун си водеше записки в бележника. На първия завой на пътеката намерихме

очакващата ни Карла. Седеше на един повален дънер встрани и пушеше.

— Е, Шантарам, изпика ли се на неговото поклонничество?

— Можеше да ме предупредиш по-ясно, преди да го видя — отвърнах. Чувствах се

съкрушен от истината. — Какво, по дяволите, е станало с него?

— Стана щастлив, повече или по-малко — отвърна тихо тя. — В неговия случай по-

скоро повече, отколкото по-малко.

— А ти щастлива ли си да го виждаш такъв? И двамата се вторачиха в мен.

— О, хайде стига!

Те продължаваха да ме гледат втренчено.

— Добре де, добре — отстъпих. — Може би… Може би просто си искам приятеля

обратно. На вас не ви ли липсва?

— Халед е тук, Лин — отвърна Абдула. — Но…

— Не си хаби въздуха, ще ти трябва за изкачването. — Карла се върна на пътеката. —

Вие, гангстерите, някога млъквате ли?

Когато наближихме първите пещери, тя леко се затича напред. Продължи да ни води и

когато стигнахме до стръмната пътека.

Катерехме се нагоре, а аз не преставах да се блещя в подобните на пясъчни дюни