Света троица [Войните на Розите-2]

Дните станаха къси и тъмни, докато дойде време да пресекат границата. Вървяха през светлите часове на деня, после почиваха и се хранеха — четири хиляди мъже, увити като пашкули в шаловете си върху влажната земя. Храната едва стигаше, макар че изпразваха хамбарите на всяко село или град, през които минаваха, и поставиха неколцина добри стрелци отпред, за да следят за зайци или зимни сърни. След седмица с тях Маргарет си даде сметка, че е отслабнала, а енергията ѝ като че ли се усилваше против всякаква логика, тъй като храната беше оскъдна — овес и по няколко ленти сушено месо.

Декември вече беше преполовил, когато стигнаха до град Йорк и огромната армия, дето се събираше в покрайнините му. Шотландците като че се оживиха при вида на палатките и очакващите ги въоръжени рицари, което притесни Маргарет. Довела беше в Англия един стар враг, макар да ѝ бяха обещали, че ще ѝ служат вярно. Лесно можеше да си представи някакво прибързано действие или закачливо подмятане и тогава младите шотландци щяха да се сбият с армията, на която се бяха притекли на помощ.

Съгледвачи тичаха пред нейните четири хиляди и носеха новината. Казваше си да не се безпокои, но видя как старейшината, когото те следваха, пресече линията на маршируващите бойци, проправяйки си път с коня, и се насочи към нея.

Андрю Дъглас говореше както френски, така и английски, макар че едновременно с това си мърмореше на галски, все едно че водеше разговор сам със себе си. Тя не знаеше официалната му позиция в двора на шотландския крал, макар Мери да бе споменала, че му има доверие. Беше едър и набит, един от малцината, които решиха да яздят, въпреки че контролираше коня си по-скоро със сила, отколкото с изящество и финес. Обичайното му изражение беше сякаш я измерваше с яростен поглед, макар тя да знаеше, че отчасти усещането се дължи на голямата му окосменост — брада, в която можеше да се скрие птиче гнездо, в комбинация с гъста черна коса до раменете и щръкнали вежди. Като изключим носа и една ивица открита кожа високо на скулите му, Дъглас приличаше на храсталак, иззад който надничаха сините му очи, винаги в сянка. Проявяваше достатъчно уважение към нея, макар че галските му мърморения може и да не бяха почтителни, откъде да знае.

— Милейди, най-добре да спра мъжете, преди да са уплашили хрътките, ако ме разбирате добре — рече той и добави тихо нещо под нос, което тя не разбра. — Трябва да им намеря добро място, на което да починат, близо до река — може би по-нагоре по течението над онези момчета там, тъй че да не им пият пикнята.

Маргарет премига, смятайки, че не го е разбрала точно, но и не искаше да го моли да повтаря. За човек, чийто матерен език беше френският, намираше шотландския акцент направо невъзможен понякога. Тя наклони глава, давайки съгласие за общата идея, и той извика нещо на собствения си език към мъжете около себе си, тъй че те спряха, развързвайки мечовете и брадвите си. Маргарет отново започна да се безпокои.