Вълка от Уолстрийт

Бях се запознал с Елиът Лавин четири години преди това, докато почивахме на Бахамските острови с Кени Грийн. Излежавах се край басейна на хотел „Кристала Палас енд Казино“, когато Кени пристигна на бегом, крещейки нещо от рода на: „Бързо! Бягай в казиното да видиш един пич какви ги върши! Откакто седна, натрупа един милион долара, а не е по-стар от теб.“

Въпреки скептицизма ми по отношение на приказките на Кени, скочих от шезлонга и се отправих към казиното. По пътя го попитах:

— Той какво работи?

— Попитах един от казиното — рече Ръбчо, чийто речник не включваше понятия от рода на „дилър“ „пит бос“61 или „крупие“ — и ми казаха, че бил президент на някаква голяма фирма — „Гармент Сентър“.

Само две минути по-късно гледах облещен и невярващ младия Гарменто. Сега, като се замисля, ми е трудно да кажа какво точно ме шашна: дали видът на изтупания млад Елиът — който не само залагаше по десет хиляди на раздаване, но и беше окупирал цялата маса за блак джак и едновременно играеше всички седем ръце, тоест на всяко раздаване рискуваше по седемдесет хилядарки, — или видът на жена му Елен, която май не беше минала трийсет и петте, но вече беше добила вид, какъвто дотогава не бях виждал — видът на крайно богата и крайно недохранена жена.

Направо се шашардисах. И останах заплеснат по двете аномалии цели петнайсет минути. Като двойка бяха нещо съвсем необичайно. Той беше нисичък, много елегантен, с начупена кестенява коса до раменете и с такъв фантастичен усет за стил, че ако тръгнеше да се разхожда само по памперси и папийонка, неминуемо щеше да ти внуши, че точно това е последният писък на модата.

Тя от своя страна беше ниска и със слабо лице, тънък нос, хлътнали бузи, избелена коса, кожа, която сякаш бе щавена, прекалено събрани очи и окльощавяло почти до степен на съвършенство тяло. Имах чувството, че е една от великите личности на този свят — любяща, разбираща съпруга от най-висша класа. Какво друго у нея можеше да привлече този млад красавец, който играеше със спокойствие и хладнокръвие, достойни за един 007?

Почти улучих.

На другия ден случайно срещнах Елиът на басейна. Прескочихме обичайните любезности и подхванахме темата кой от нас какво работи, по колко изкарва и как сме стигнали до тази точка от живота си.

Оказа се, че Елиът е президентът на „Пери Елис“, една от водещите фирми за мъжко облекло на конгломерата „Гармент Дистрикт“. Но не бил собственик на компанията, която всъщност се явявала поделение на „Салант“ — акционерно дружество, чиито акции се търгуваха на нюйоркската фондова борса. На практика Елиът работеше на заплата. Но когато ми спомена колко му е заплатата, направо щях да се изтърся от шезлонга: нищо и никакъв си един милион годишно, плюс премийка от няколкостотин хиляди, в зависимост от печалбата. Направо трици, като се имаше предвид склонността му към хазарта с големи мизи. Та той като седнеше на масата за блек джак, комай всеки път залагаше заплатата си за две години. Чудех се дали да му се възхищавам, или да му се надсмивам.