Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
От коня му нямаше и следа. Той се надяваше, че животното е успяло само̀ да преплува реката — но той така или иначе беше навикнал повече да ходи, отколкото да язди, а ботушите му бяха здрави и добре подковани. Нямаше нищо за ядене, но прашката все още беше увита около кръста му, а и с помощта на няколкото примки в джоба си можеше лесно да си хване някой заек. Всичко, необходимо за запалване на огън, беше загубено заедно с дисагите му, но той знаеше как да се оправи с това положение.
Очите му проследиха мощното течение на Аринел. Той не беше по-добър плувец от Егвийн. Ако и тя беше успяла да се прехвърли… Не, не ако. Мястото, където тя трябваше да е прекосила, сигурно беше по-надолу по течението. Той забарабани с пръсти по земята, претегляйки и премисляйки.
След като най-сетне взе решение, без да се бави вдигна секирата и пое надолу покрай течението.
Растителността от тази страна на Аринел не беше толкова гъста, колкото по западния бряг. Горските шубраци бяха разкъсани от участъци, които, ако пролетта не беше закъсняла, сега трябваше да са зелени ливади. Покрай самата река шубраците не бяха гъсти и предлагаха слабо укритие, но то бе единственото, с което разполагаше в момента.
Младежът притичваше приведен от един до друг шубрак, като се хвърляше по очи сред дърветата и бдително оглеждаше и двата бряга. Стражникът им беше казал, че реката ще бъде здрава преграда срещу Чезнещи и тролоци, но дали наистина беше така? Ако го забележеха, може би щяха да преодолеят неохотата си да прекосят дълбоките води.
По този начин той измина няколко мили и в един момент, по средата на пътя до примамващия го подслон на някакъв върбалак, внезапно спря, изсумтя и зяпна в земята. Върху кафеникавата ланска трева ясно личаха, точно под носа му, изровени късове пръст и се виждаше отпечатък от конско копито. Лицето му се озари от усмивка. Някои от тролоците бяха с копита, но се съмняваше, че сред тях има и такива с конски копита, особено подковани със здравите подкови на майстор Люхан.
Забравил за възможността да го дебнат откъм отсрещния бряг, той затърси още следи. Сплъстеният килим на ланската трева не задържаше добре отпечатъци, но острото му зрение все пак ги намери. Едва доловимата нишка го поведе право към гъст шубрак от храсталаци и кедри, по-надалече от брега, издигащ се като стена срещу вятъра или нечий търсещ взор. Над всичко това се издигаше мощната корона на смърч.
Все така ухилен, той си отвори път през сплетените клони, без да се притеснява от шума, който вдига. Изведнъж краката му стъпиха на оголен от храсталаци участък под ствола на смърча — и той спря. Егвийн се беше присвила с гръб към Бела зад един малък огън и стискаше един дебел клон.
— Трябваше да ти извикам — промълви той смутено и сви рамене.
Тя пусна тоягата, затича се и го прегърна.
— Мислех, че си се удавил. Дрехите ти още са мокри. Сядай тук до огъня и се стопли. Загубил си коня си, нали?
След като се остави да го избута до огъня, Перин потри ръце над пламъците, благодарен на топлината, докато тя извади от дисагите си омазнен пакет и му подаде къшей хляб и парче сирене. Пакетът беше увит толкова здраво, че беше останал сух. „Притесняваше се за нея, а тя се е справила по-добре и от теб.“
— Бела ме пренесе — каза Егвийн и потупа рунтавата кобила по врата. — Измъкна ме от тролоците и просто преплува с мен. — Тя млъкна. — Не виждам никой от останалите, Перин.
Той долови премълчания въпрос. Погледна със съжаление пакета, който тя отново уви, и облиза последните трохи по пръстите си, преди да отговори:
— Не съм виждал никой освен теб. Нито Чезнещи, нито тролоци. Няма никой.
— С Ранд би трябвало всичко да е наред — каза Егвийн и бързо добави: — Всички би трябвало да са се оправили. Няма начин. Може би сега ни търсят. Сигурно ще ни намерят всеки момент. В края на краищата Моарейн е Айез Седай.
— Непрекъснато ми го напомнят — отвърна Перин. — Да ме изгори дано, бих искал да го забравя.
— Не те чух да се оплакваш, когато тя попречи на тролоците да ни спипат — сряза го Егвийн.
— Просто бих предпочел да се справим и без нея. — Усетил твърдия й поглед, той неловко сви рамене. — Но предполагам, че няма да можем. Мислих по този въпрос. — Тя повдигна вежди, но той знаеше, че буди удивление у хората, когато предложи нещо. Дори когато предложенията му бяха не по-лоши от техните, те никога не забравяха колко бавно тече мисълта му в сравнение с тяхната. — Можем да изчакаме, докато Лан и Моарейн ни намерят.