Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Твърде съм едър, за да яздя Бела — отвърна той. — При това съм свикнал да вървя пеш и го предпочитам.
— Какво, а аз не съм ли свикнала? — сряза го Егвийн.
— Нямах предвид…
— Значи само аз да се схващам от язденето? А след като повървиш, докато краката ти откажат да те държат, аз да се грижа за теб, така ли?
— Добре, така да бъде — въздъхна той, разбрал, че иначе няма да може да я спре. — Но ти яздиш първа. — Тя се смръщи, но той не й позволи да му възразява. — Ако не се качиш сама на седлото, ще се наложи да те кача аз.
Тя го погледна изненадано и на устните й се изписа бегла усмивка.
— В такъв случай… — Сякаш беше готова да се разсмее, но все пак се качи.
Той изсумтя под нос и тръгнаха. В сказанията водачите никога не изпадаха в подобно положение.
Егвийн наистина настояваше да се редуват в язденето и когато той се опитваше да откаже, го тикаше насила на седлото. Ковашкият занаят беше направил тялото му доста едро, а и Бела не беше достатъчно плещеста като другите коне. Всеки път, когато сложеше крак в стремето, рунтавата кобила обръщаше глава и го поглеждаше с неприкрито недоволство. Дреболии, но го дразнеха. Скоро започна да се мръщи всеки път, когато Егвийн обявяваше:
— Твой ред е, Перин.
В сказанията водачите рядко се цупеха и никога не ги караха да правят нещо насила. Но, прецени той, в сказанията те никога не бяха си имали работа с момичета като Егвийн.
Запасите им от хляб и сирене наистина бяха твърде оскъдни и свършиха още първата вечер. Когато спряха, Перин постави примки по местата, където според него се виждаха следи от зайци — бяха стари, но си струваше да опита — докато Егвийн се залови да стъкми огън. След като приключи с примките, реши да си опита късмета и с прашката, докато все още е светло. Не бяха виждали и следа от нещо живо наоколо, но… като по чудо почти веднага се натъкна на едно мършаво зайче. Толкова се изненада, когато зверчето изникна от един храст точно под краката му, че за малко да му избяга, но успя да го спипа точно когато се опитваше да се скрие зад едно дърво.
Когато се върна в бивака, понесъл зайчето за ушите, Егвийн вече беше начупила съчки и стъкмила огъня. Сега се беше надвесила на колене над огъня и бе притворила очи.
— Какво правиш? Човек не може просто да си пожелае огън.
Егвийн подскочи на първата му дума, извърна се и го изгледа, стиснала гърлото си с ръка.
— Ти… стресна ме.
— Имах късмет — обяви той и вдигна заека да й го покаже. — Извади си кремъка и желязото. Тази нощ поне ще похапнем добре.
— Нямам кремък — отвърна бавно тя. — Беше в джоба ми, но е паднал в реката.
— Тогава как?…
— Беше толкова лесно край брега, Перин. Просто както ми го показа Моарейн Седай. Просто сякаш се пресегнах и… — Тя направи жест, сякаш хващаше нещо, след което отпусна ръката си с въздишка. — Но сега не мога да го уловя.
Перин облиза устни.
— С… Силата? — Тя кимна и той я зяпна изумен. — Ти луда ли си? Искам да кажа… Единствената сила! Не можеш ей така да си играеш с такова нещо.
— Беше толкова лесно, Перин. Мога да го направя. Мога да преливам Силата.
Младият мъж си пое дълбоко дъх.
— Ще запаля с триене, Егвийн. Обещай ми, че няма да опитваш това… това нещо повече.
— Не мога да го направя. — Тя го изгледа с такава твърдост, че той въздъхна. — Ти би ли се отказал от твоята секира, Перин Айбара? Би ли се съгласил да тръгнеш с една ръка вързана на гърба ти? Няма да го направя!
— Ще запаля огъня с триене — повтори той отчаяно. — Поне тази нощ не го опитвай повече. Моля те.
Тя се съгласи, макар и неохотно, и дори след като заекът беше изпечен на шиш над пламъците, имаше чувството, че би се справила по-добре. След това се опитваше всяка вечер, въпреки че най-доброто й постижение беше да предизвика тънка струйка пушек, която веднага изчезваше. След всеки свой опит го изглеждаше предизвикателно дали няма да каже нещо, но той благоразумно държеше устата си затворена.
След първата вечер дълго караха на горски грудки и някой и друг покарал филиз. При положение че времето все още беше студено, а пролетта така и не идваше, нито грудките, нито филизите бяха много. Никой от двамата не се оплакваше, но не минаваше ядене, без да въздъхнат, мечтаейки си за хапка сирене и дори мирис на хляб. Веднъж се натъкнаха на гъби — сърненки, от най-добрите — и това им се стори голяма находка. Докато ги ядяха, се смееха и си разказваха най-различни истории от Емондово поле, които винаги започваха с „А помниш ли, когато…“, но гъбите свършиха бързо, както и смехът им. Не намираха нищо забавно в глада си.